Минава един човек и махва с ръка за поздрав, през отворената порта.
-Защо гледаш така?- попита ме той. 
Въздъхвам: -Градината е тъжна! 
Той поглежда към нея, а след това, отново към мен и казва:
-Няма ѝ нищо на градината! Есен е! Ти си тъжна!
 -Ако, искаш заповядай!
Той приема мълчаливо поканата ми. Настанява се удобно и запалва цигара.
-Хайде, разказвай! 
-Чувствам тъгата ѝ- прошепвам- когато някой е тъжен се натъжавам, ако пък е щастлив, щастието му и в мен се прелива, болен ли е- разболявам се...това е моята тайна!
-Защо, ми я споделяш? Защо, точно на мен? Погледнах те, и си помислих, че си тъжна. Аз не съм, разгадал тайната ти, за да ми се доверяваш! 
-Защото, почувствах доброта в теб, голяма доброта! 
-Емпатия!- намигва ми, усмихнато той.
Сипвам кафе и засиявам от усмивката му.
Мълчим, а слънцето рисува зайчета по тревата. От време на време някои от тях подскачат на масичката и топват нослета в чашките с кафе. Той наблюдава с голям интерес тези палавници и забравя, че не е сам. Започва да жонглира с тях и да се смее на забавната им игра. Изведнъж се сепва и ме поглежда така, сякаш ме вижда за първи път.
-Не се чувствай, засегната, моля те, аз понякога забравям, че има хора наоколо! А ти, не можеш ли, да овладееш тази своя емпатия?
-Не се засягам! Радвай си се, на воля и не изпитвай неловкост заради това!-  отпивам от кафето и отново се смълчавам.
-Всички ние сме свързани- протяга той ръце и описва  кръг- както един с друг, така и с природата. Цялата Земя е, огромен дишащ организъм. Когато гръмотевици и светкавици раздират небето и завали дъжд се освобождава натрупаната негативна енергия, а след това изгрява Слънцето. При хората е същото! Плачи и се усмихвай!
-Ти си необикновен човек, знаеш ли? 
-Какъв?!
-Един такъв, забавен и игрив, същевременно мъдър! Радвам се, че те познавам!
Той отново се усмихва, но усещам, че не е заради думите ми, а по-скоро е отпътувал мислено в някой друг свят. След миг се окопити и посочвайки старият чинар рече:
- Вгледай се в дървото и ще видиш, как животът тече през него! Ако ти е непонятно, защо те карам, да го гледаш, то поне седни до него. Облегни се, с гръб до ствола му или го прегърни, и след това затвори очи. Слушай тихото шумолене на листата и поглъщай с пълни гърди ароматите, които се носят по въздуха. А, може и приказка да ти разкаже дървото.
-Да знаеш, че ще го направя! Примамлива е мисълта за гушкане с дървото!- захихиках се аз.
-Нали! Ей, вие жените, все за гушкане мислите!- смее се и той. Жената е като камбана, казваш нещо, а тя го връща десеторно! Дръпнеш леко въженцето, а тя зазвъни.
-Аха, но на мъжът, така трябва да му се казва, иначе не чува! 
Смеем се и сълзи ни текат. 
следва