Съмнение

   Обичах да потъвам в очите му – толкова големи, изпълнени с живот. В тях четях чувствата му, мислите, силата на желанията. Връзката ни започна преди три години и обещаваше да бъде трайна и красива, но от месец усещах, че същите тези очи, които обичах, ме гледаха някак странно и безучастно, като че ли в тях имаше нещо недоизказано, нещо прикрито.

   Знаех, че нищо не може да остане скрито, но се безпокоях. Фактът, че не споделя с мен, че не беше същият, ме караше да мисля за връзката ни. Може би бяхме навлезли в друг период от живота си… Аз изхвърлих всички мисли от главата си, станах, облякох се старателно и излязох навън.

   Есента беше много красива! Багрите – толкова разнообразни и истински, танцуваха пред очите ми. Обичах да наблюдава промените в природата. Слънцето хвърляше златни отблясъци в реката. Вървях дълго време по алеята. Свежият въздух ми действаше добре.

   Когато се изморих, се върнах в градската част, изпълнена от делничен шум и оживление. Тогава го видях, беше седнал на откритата площ на кафенето с млада жена и разговаряше с нея. Имах усещането, че нищо друго не съществува за него – беше вглъбен в разговора, явно темата го интересуваше много. Жената ми беше непозната. Имаше сериозен вид, стилно облечена… Нима има връзка зад гърба ми? Коя е тя? Не бях я виждала досега. Въпросите един след друг се сипеха в съзнанието ми. Дори не се крият. Тогава реших, че ще приключа с тази връзка – болно и мъчително ми беше, но предателството си е предателство. Обикалях дълго по улиците на нашия провинциален град, за да потисна емоциите в мен, и когато се прибирах, на стъпалата на един магазин, видях куче. То ме погледна почти като човек. Очите му бяха тъжни, изглеждаше умърлушено. Единствено ушичките му внасяха някакво оживление, колкото и странно да звучи това на пръв поглед. Та то прилича на мен, помислих си аз. И моите очи бяха тъжни, и моите уши бяха хубави – малки и прибрани. Спрях се, то ме погледна с разбиране. Така е, по някакъв начин си приличахме. Може би очакваше да му дам нещо за ядене, но аз нямах нищо и само го наблюдавах  съчувствено. Беше мъжко. Някоя кучка ли те заряза? – попитах го само с поглед. Даже се засрамих от глупавата мисъл, но то ме разбра. Някак се оживи и ми кимна с глава. Е, приятел, няма страшно, гледай по-ведро!

   Тръгнах към къщи, там не ме чакаше никой, но ми стана по-добре. Прехвърлих всичките си приятелки наум и реших, че едва ли някоя би могла да ме разбере повече от това куче. Странно усещане.

   Понякога един миг само може да те накара да живееш на макс. До вечерта свърших толкова много неща, които все отлагах. Кучето ли ме мотивира? Не знам, но някак всичко тръгна с лекота. Забравих за неудачната ми връзка, за плановете, които все не осъществявах, за  лошото настроение в последно време. Настроих се позитивно и цялата Вселена започна да ми помага. До вечерта ми се обади един човек, на когото много държах, сдобрих се с приятелка, с която бях скарана, и така нататък и така нататък. Тогава спонтанно реших да проследя Венци.

   Седмицата измина в някакво натегнато мълчание. Избягвах всякаква близост с него, но явно и той не изгаряше от желание за това и неочаквано си взе отпуск. Сутрин изчезваше нанякъде с колата и се връщаше чак късно след обяд. Казваше ми, че бил с приятеля си Митко, помагал му в ремонта на вилата, но това си беше чиста лъжа. За мене нямаше съмнение, че има връзка.  Измъчваше ме само мисълта, с какво беше по-добра от мен тази прекалено сериозна млада жена. Но в крайна сметка такъв е животът. На сърцето си не може да заповядаш да обича или не. Бях решила да се разделя с него, веднага щом разбера коя е жената. Съзнавах, че това няма кой знае какво значение, но би трябвало да знам.

   На следващия ден Венци отново ми съобщи, че отива при Митко. Колко е нагъл – лъже по един и същ начин! Изчаках да тръгне и бързо се качих в моята кола. Имам я отпреди запознанството си с Венци. Потеглих в същата посока. Бързо го забелязах, имаше две коли, които ни разделяха, но така беше по-добре. С удивление видях, че се насочи в посока Плевен. Така си и знаех, нямаше никакъв Митко. Пазех дистанция и продължих да го следвам. Мъчително ми беше, но нямаше как. Исках да знам истината. Влизайки в Плевен, продължих да го следвам и за моя изненада той спря и след това влезе в една от известните болници на града. Нима е лекарка? Стана ми мъчно, почувствах се отвратително. Съзнавах колко е долно да следиш някого, но след като лъже, какво друго ми оставаше. Влязох в болницата, Венци се беше загубил някъде из коридорите. Видях, че на регистратурата нямаше никого. Приближих се и учтиво запитах:

   –Прощавайте, приятелят ми току-що влезе, аз се забавих и не видях по коридора ли е продължил или по стъпалата за втория етаж.

   – Венцислав Иванов ли?

   –Да, да! – бързо отговорих аз.

   –Така кажете. Той е за скенер.

  Жената подробно ми обясни накъде да тръгна. Бях изумена. Значи е болен? Тръгнах по коридора и забелязах, че говори с младата жена, с която го видях в Ловеч, сега вече беше облечена в бяла престилка. Тогава си спомних, че ми е говорил за своя съученичка – лекарка в Плевен, много способна. Дори ми е казвал, че родителите ѝ живеят в Ловеч. Не трябваше да се излагам повече, върнах се назад и бързо излязох от болницата. Не исках да го притеснявам преди скенера.

   На връщане шофирах по-спокойно. Знаех, че няма друга жена в живота му. Предстоеше ми дълъг и сериозен разговор с него. Притеснявах се за заболяването му, но бях уверена, че каквото и да е то, ще бъда до него, ще го подкрепям и той ще го преодолее.

                                                                 Мария Мустакерска