Мирогледът на Х-епохата гласи: невъзможно е съревнованието с Харизмата.
Всеки, опитал да победи Харизмата, остава изненадан от органичната си склонност да се поддава на обаянието ù. В тоя ред на мисли, да разсъждаваш Х-епохално означава да отхвърлиш смисъла от конкуренцията, защото конкуренцията е понятна само между двама нехаризматици, което – без никакъв спор – е едно наистина невзрачно събитие.
Вятърът отчупи чер изсъхнал клон, завъртя го в прегръдката на своята посока и го захвърли в пръстта. Една чиста бяла длан, покрита по дължина от червен калъф, привързан в китката, се надвеси над клона, но след известно колебание се отдръпна.
Хариса се изправи. Загледан, отвъд градината, в морето, той остана с гръб към своя неприятен гост. Прехапа устни и предупреди:
- Не забравяй – у него липсва неувереност. Особено когато ще владее фетхата.
Гостът, усмихнат, стоеше предизвикателно, вдигнал в ръка сив къс нож. Двата края на ножа проблясваха, издълженото острие нагоре, дебелото надолу. Възторг, но и тревога изпитваше той, тревога, породена от ревността към способните да владеят фетхата, а не просто да я държат.
“Атрибутът на върховната власт принадлежи, а не се държи” – тихо продума гостът омразната сентенция.
И отговори на предупреждението:
- Щом опитам отровата-за-Харизма, моята увереност ще бъде равна на неговата.
Хариса рязко се извърна.
- Човече, Отровата ще те направи неподвластен на Харизмата, но твоята увереност никога няма да може да се сравнява с увереността, изпитвана от един харизматик.
Усмивката на “човечето”, на чийто ръст и осанка мнозина биха завидели, доби хладни измерения.
- Досега никой Харис не се е обръщал към нас, легалистите, за помощ в опита да задържи властта от своя приемник. Ние сме отхвърлени от всички – едва овладя раздразнението си, а после заинтригуван попита: – Толкова нещастен ли се чувствате от загубата, която Ви предстои?
Хариса отново обърна гръб.
- Време е и вие да свършите нещо, за да разберете, че безсмислиците, в които вярвате, нямат съдба.
Дочу се хриптене.
Гостът се сепна. Обгледа стотиците прекрасни и различни дръвчета наоколо, огромните цветни лехи и няколкото чудесни ниски постройки. Нищо. Ах, “градина в морето”, ето го резултатът от безграничната власт. Това е, което няма смисъл – Харис-и, интимно влияние над индивида и никакви избори на личността.
Хриптенето се повтори. Този път споходено от дълго и мъчително кашляне. Една жена, забравена от времето, се появи измежду невисоките дървета, дотътри се до Хариса, почти го избута и се настани в миниатюрната беседка, която отделяше домакина от госта.
- Коя е тази старица?
- Аса – отвърна Хариса.
- Аса – повтори старата жена, като безпричинно обърса възсухата си уста.
- Но какво прави тук? Аз смятах, че “градина в морето” е личното пространство на Хариса?
- Да, тук е мястото, където Харизмата отпочива.
“Харизмата отпочива? Самозабравил се глупак!”
- Роднина ли Ви е?
- Прислужница.
- Прислужница? Тази жена? Но тя е стара и очевидно не е… “тук”. Ха.
- Била е прислужница на майка ми в родното ни имение – Хариса съвсем леко се обърна към своя гост. – Тогава също е била стара и не е била “тук”.
Аса държеше в ръце вехта дървена кутия за чай.
- Името? – засмя се жената и замахна с кутията към непознатия мъж.
- Моля?
- Човече? Името така, а? – засмя се старата Аса, сгърченият й език шляпна двете страни на устата й.
- Името ми не е “човече” – избухна гостът. – Аз съм Целз, независим човек и легалист.
- Пфу! – изсумтя старата жена. – Про…седури, проседури!
За първи път днес изражението на Хариса се отпусна от обзелата го мрачна хватка.
- Виждате Целз, даже старата прислужница, която не бих се учудил да помни времената от преди Х-епохата, когато процедурите са властвали над света, се надсмива над вашите атавистични утопии.
Целз не отвърна. За едно определено време се замисли и навярно изрече наум някаква молитва или проклятие, което за легалистите си беше едно и също нещо.
- Ще дойде времето, когато ще водим този спор. А сега на плана. Остана да уточним как ще изнеса ножа от Замъка, без да бъда проверен, щом установят, изчезването му.
Хариса наведе глава, за последно претегли решението си и каза:
- Поръчал съм хиляда юбилейни кутии за чай. Неофициално ще раздадем част от тях преди предаването на властта от харизма към Харизма. Ще поставиш фетхата – символът на Харизмата, – в получената кутия.
- Залагате на забраната да се докосват личните кутии за чай? – възмути се Целз. – Не е ли твърде наивно от Ваша страна?
- Човече, няма такава забрана! Все още Харизмата, а не закона, управлява света. И не, не залагам на това, че стражите ще се отдадат на свяна да не докосват уникалните кутии за чай. Поръчал съм фабрични кутии, а не съм търсил индивидуално изработени.
- Как тогава скритият във фабрична кутия нож ще остане скрит?
- Остави това на мен.
Целз изсумтя.
- “Остави на мен”? Аз не мога да разчитам на това? И защо просто не убием новия Харис, защо изобщо е нужно да крадем един нищо и никакъв нож?
- Даже да изпиеш цялата отрова-за-Харизма на света, няма да имаш сила да убиеш един харизматик.
Лъжеш се! О, колко се лъжеш!
- Добре, но ако ще крадем, защо не го направим сега?
Харисът се засмя, но в смехът му имаше метал.
- Не можеш да отнемеш фетхата от мен, дивако? – и някак разочарован отбеляза. – Но пък какво ли наистина може да знае един поклонник на равноправието за мощта на йерархиите и техния символ.
- Знам – отвърна Целз, – че ако бъда заловен, не мога да разчитам Вие да ме защитите – и с презрение добави, – нито пък очаквам новата “благородна” Харизма да ми прости.
Хариса трепна.
Точно така, рече си Целз, Харизмата вече не е част от теб, трябваше да си свикнал с това. Поръченията ти вече не се приемат само на доверие. Затова и иде новата проклета Харизма.
- Виж, Целз, доколкото си спомням, малко по-рано ти се похвали, как погълнатата от теб отрова ще те направи уверен колкото Харис.
- Да, уверен – нагло отвърна гостът, – но не и неуязвим.
- Върни ми фетхата.
Целз се пресегна и подаде двуострия нож на неговия притежател.
Дясната длан на Хариса беше различна от бялата длан, върху която висеше червения калъф. Тя носеше страшен белег на одрано. Кожата от дланта липсваше. Тази длан, по всяка зрима логика трябваше да бъде болезнено чувствителна, ала всъщност бе напълно лишена от възприятия. Тя не пое ножа за малката ръкохватка в средата, а покри цялата фетха. Двете остриета почти се скриха в дланта. Хариса замахна с отривисто движение и пусна ножа в калъфа на лявата си ръка.
- Добре, Целз. След като не съм убедителен за теб, нека само старата Аса остане свидетел на нашия неосъществен план.
Куче! Изръмжа в себе си гостът. Манипулативна харизматична отрепка!
- Ако само ме използвате, Ваше Сиятелство, моят край няма да представлява нищо в сравнение с Вашия.
- Целз, нищо твое не може да се сравнява с нещо мое. Ние не сме равни.
Нищо не е равно, така ли? Ех, безсрамнико, в същото време не можеш да преглътнеш предстоящата си участ.
Ювент Целз пое дъх:
- Така да бъде! Планът вече действа. И дано десницата на Темида Ви убие, ако не спазите договора между нас.
Завъртя се и със широки крачки се отправи към брега, за да напусне тази покварена “градина в морето”. Каква бе изненадата му, когато до лодката, с която бе дошъл, видя втора лодка, напълно идентична с неговата.
Млад мъж бе седнал на брега и пиеше бяла тея, макар никъде до него да не се забелязваше кутия за чай. Щом видя Целз, той се смути, изправи се, тъмните му очи се наведоха засрамено, но после се повдигнаха съвсем открити. В тях имаше тъга и липсваше любопитство. Целз подмина мъжа и се качи в лодката си, като отплава към материка, където на около половин час плаване се издигаше Замъка на Харизмата.
Новодошлият отново седна и отпи от своята тея. Мисълта му, съсредоточена, се опитваше да намери онази склонност у него, чието съществуване той допускаше, но не откриваше.
Възможно ли бе човек да е склонен да прави нещо, но никога досега да не се е случвало да го прави, дори веднъж?
- Алоген! Това ти ли си?
Младият мъж за втори път се изправи. Сега не толкова смутено. В позата и вървежа му имаше непретенциозност, човек би го пропуснал, или за миг би отбелязал беглото му присъствие.
- Аз съм.
Хариса, колко неприсъщо за днешния ден, искрено се зарадва.
- Никога не съм мислил, че ще дойдеш тук.
- Братята трябва да се подкрепят – като на шега рече младият мъж.
- Да, трябва – засмя се Хариса, – но кой ли освен мен знае, че имам брат.
- При всеки случай, стражите на отсрещния бряг не биха го повярвали. Добре, че не ме забелязаха да идвам.
- Чак дотолкова? Едва ли!
Двамата мъже се прегърнаха. Прегръдката на единия беше щедра, а тази на другия просто откликна – с толкова много въздържание.
- Но защо си тук? Ти почти не пристъпваш в Замъка, не почете сиянието на Харизмата ми преди шест години, управлявах сам…
- Както се полага за харизматик – подхвърли Алоген.
- Да, да, както се полага… Но все пак! Аз бях изоставен в самотата на всичките кризи на управлението и да знаеш ти се сърдя много.
Хариса, който беше с една глава по-висок от брат си, и поне с едно тяло по-тежък от него, бе забравил и Харизмата, и тазвечерния си план.
- Аса тук ли е?
- О, ти си дошъл заради нея.
- Нося ù тея от гроба на мама.
- Така ли? Сигурен съм, че ще ти се зарадва. Тя все така нищо не разбира, но както винаги удачно създава илюзията, че не е съгласна с когото и да било.
- Нося тея и за теб – многозначително прибави Алоген.
Изражението на “стария” Харис помръкна сред меланхолия:
- За да пия чай е нужно да отмине вечерта. И може би тогава, след цели шест години, ще мога да се насладя, като всеки обикновен човек, на приказната тея.
© Едуард Кехецикян All rights reserved.