Казваше се Дана.Беше високо стройно момиче едва на петнадесет години. Лицето и, което никога няма да забравя, излъчваше толкова спокойствие и невинна красота. Присъствието и навсякъде носеше радост и усмивки. Семейството и беше от най-заможните в града. Живееха в голяма, бяла къща, в покрайнините, наподобяваща с величието си на дворец. В една от стаите живееше болната баба на Дана, която тя много обичаше. Старицата беше на легло вече четвърта година. Силите я напускаха бавно. Ето, че дойде и нейния ред и тя почина. Всички бяха много опечалени, но най-разстроена беше Дана. Не можеше да повярва, че човека, който толкова много обичаше вече не беше до нея. Тя прекара много време затворена в стаята си. Не искаше да яде и да излиза. Не събра сили да отиде дори и на погребението на любимата си баба. Родителите и видяха, че е много зле и решиха да не ходи на училище седмица, две, за да се пооправи. Но Дана се влошаваше с всеки изминал ден. Повтаряше непрекъснато, че баба и я вика. Усмивката на лицето и не се беше появявала от много време насам. Вече месец от погребението, а тя ходеше като призрак. Успехът и в училище се влоши драстично. Приятелите и започнаха да я отбягват, защото тя носеше само скръб и печал със себе си. Нощем едва заспиваше, а унесеше ли се за малко се будеше от страшни кошмари. Родителите и не можеха да разберат на какво се дължи тази негативна промяна в тяхното единствено дете. Баща и реши да я заведе на психолог, та дано може той да и помогне и да разбере какво става. Дана се съгласи при условие, че баща и не присъства. Момичето отиде при специалиста и му сподели всичко. Разказа му за своите кошмари, които били главната причина за нейното непрестанно безпокоиство. Когато заспивала, тя сънувала, че върви по дълъг коридор с много прозорци. Когато стигала до края на коридора, там я чакал ковчег, а в него баба и. Когато старицата отваряла очи, Дана се будела. Тя споделила още, че в голямата им къща имало същия коридор като в сънищата и, по който я било страх да върви вечер. Психологът и предложил някоя вечер, когато тя се чувства готова, да го извърви от край до край за да види, че няма да и се случи нищо и да се успокои. Девойката си тръгна и не спираше да мисли за това. Искаше и се да е по-силна за да докаже сама на себе си, че няма нищо страшно. Скоро бил рожденият и ден и покрай приготовленията за неговото отпразнуване тя се бе разсеяла малко и мислите в главата и бяха по-бистри. Партито мина прекрасно и всички много се забавляваха, даже и Дана. Уморена тя се прибра в стаята си и заспа учудващо бързо. Може би тя вече не мислеше за баба си и всичко си идваше отново на мястото. Но това всъщност беше затишие пред буря. Този път кошмарът и беше по-страшен от другите до сега. В ковчега не беше баба и, а самата тя. Момичето се събуди обляно в пот. Сърцето и щеше да изкочи. Изведнъж стана от леглото си и реши, че моментът е дошъл. Отвори вратата и погледът и се насочи към края на коридора. Беше тъмно. Дана тръгна бавно с плахи стъпки. Ходеше и гледаше неспокойо през прозорците. Реалността започна да се преплита с нейната фантазия. Тя се спираше на всеки прозорец и гледаше отделни моменти от своя живот. Виждаше и добро, и зло. Светлината, която излизаше от вратата на стаята и постепенно намаляваше и накрая се изгуби съвсем. Колкото по-навътре отиваше, прозорците ставаха все по-малко. Настъпи пълен мрак, но момичето не спираше.След миг забеляза, че в дъното се вижда някаква светлина. Дана се забърза.Видя свещи. Много свещи, а между тях ковчег отрупан с черни рози. Този път той беше празен. Чакаше нея. Искаше я само за себе си. Жадуваше да я прегърне с черните си рози. Изведнъж Дана усети, че кръвта и изстива, а тялото и се понасяше някъде надалеч. Видя някаква ярка светила и без да може да се спре тръгна към нея. Тя пое по пътя на баба си. Пое по пътя на жестоката смърт.