Казваше се Дана.Беше високо стройно момиче едва на петнадесет години. Лицето и, което никога няма да забравя, излъчваше толкова спокойствие и невинна красота. Присъствието и навсякъде носеше радост и усмивки. Семейството и беше от най-заможните в града. Живееха в голяма, бяла къща, в покрайнините, наподобяваща с величието си на дворец. В една от стаите живееше болната баба на Дана, която тя много обичаше. Старицата беше на легло вече четвърта година. Силите я напускаха бавно. Ето, че дойде и нейния ред и тя почина. Всички бяха много опечалени, но най-разстроена беше Дана. Не можеше да повярва, че човека, който толкова много обичаше вече не беше до нея. Тя прекара много време затворена в стаята си. Не искаше да яде и да излиза. Не събра сили да отиде дори и на погребението на любимата си баба. Родителите и видяха, че е много зле и решиха да не ходи на училище седмица, две, за да се пооправи. Но Дана се влошаваше с всеки изминал ден. Повтаряше непрекъснато, че баба и я вика. Усмивката на ...