Вчера почина майката на Симеон. Няма думи, с които да се опише мъката, която преживява човек, когато загуби свой близък. Няма по-голяма болка от смъртта на майката. Анастасия беше красива, все още млада - на 50 години човек е млад; жена. Жизнерадостна и изпълнена с любов към света, тя озаряваше дома с топла светлина и караше всички да се усмихват и да се чувстват добре. Прекрасна жена. Понякога животът е толкова несправедлив...
Симеон беше облечен в черен костюм и празно гледаше прясно заровения гроб, студената каменна плоча, на която е изписано името на майка му. Хладният северен вятър си играеше като малко дете с падналите есенни листа и зловещо свистеше между надгробните камъни. Симеон стискаше в ръцете си някакви цветя, а монотонното четене на проповедта го хипнотизираше.
Все още не можеше да осъзнае или по-точно - не искаше, че майка му вече я няма. В съзнанието му живееше нейният образ - леко пълна жена, с руса къдрава коса, искрящи сини очи, лъчезарно лице огрявано от прекрасната й усмивка...и една бенка на лявата й буза, точно до скулите. Лекарите не бяха сигурни за причините - най-вероятно е взела по погрешка хапчета. Нямаше значение - каквото се е случило, случило се е. Нищо няма да я върне отново при него, никакви обяснения няма да променят факта, че тя е мъртва. Завинаги.
Симеон потръпна. Искаше му се да се махне от проклетото гробище. Беше му студено, чувстваше се ужасно, не можеше повече да стои прав... искаше просто да припадне и да заспи някъде, а после да се събуди и да осъзнае, че всичко е било просто един лош сън.

* * *

Утре беше рождения му ден. Симеон ставаше на 19, беше голям мъж, който според закона сам може да носи отговорност за действията си. Двамата с баща си влязоха в апартамента, мълчаливи и изморени. Димитър беше изморен. Беше рухнал психически, не мислеше за нищо, мозъкът му действаше на автопилот.
- Искаш ли нещо за ядене? - попита той сина си. Симеон го погледна безизразно и поклати отрицателно глава. Димитър затвори хладилника, махна вратовръзката си, свали сакото си и отиде в спалнята. До края на деня не излезе оттам. От време на време, когато Симеон минаваше покрай нея, чуваше съвсем тихо мъжки плач.
Трябваше да излезе. Трябваше да се махне от този ковчег. Взе телефона, пъхна пръст в шайбата и започна да набира.
- Ало? Ани, здравей!
- ...
- Да... знам
- ...
- Да, тежко е... Виж, имаш ли някаква работа сега?
- ...
- Ами не знам, просто да излезем някъде... трябва да се махна оттук, да се разсея малко?
- ...
- Не знам, някак си искам да видя само теб.
- ...
- Не мисля, че съм в настроение точно сега.
- ...
- Да, идеално
- ...
- Да, добре, ще те чакам там.
- ...
- Супер си!
- ...
- И аз те обичам... до след малко.
Симеон затвори телефона и отиде до стаята си. Преоблече се и излезе.

* * *

След смъртта на Анастасия нещата в къщата се промениха. Симеон реши твърдо да намали наркотиците, да спре да се държи като пълен задник у дома и да помага на баща си в къщната работа. Щеше да седне да учи по-сериозно, щеше да се подготви за университет. Щеше да зарадва майка си, която го гледаше отгоре. Искаше баща му да е щастлив и поне да не се притеснява за него, ами да се погрижи за собствените си дела.

Щеше...

Но нещата не винаги стават така както ги искаме. Димитър започна да пие все повече и повече. За малко да загуби веднъж работата си, отивайки пиян. Единствената причина, поради която в момента не преглеждаше обяви във вестника беше, че шефът му е състрадателен човек, който, за разлика от повечето, има сърце и разбира тежката ситуация, в която беше изпаднал той. След тази случка Димитър се опомни и спря да пие през деня, но вечер редовно обръщаше поне половин бутилка ракия с вечерята. Когато се напиеше, ставаше много раздразнителен. Но никога не посягаше на сина си. Досега е удрял Симеон само веднъж и то със сериозна причина. Въпреки че беше пиян, Димитър осъзнаваше много добре в какво положение се намира. Нямаха много пари - Анастасия не беше застрахована, а заплатата, която той получаваше, беше мизерна. Едвам стигаше за битовите разходи. Скоро взеха решение да поканят наематели, които да живеят в една от трите стаи. Спалнята беше преустроена в уютна стаичка, а Димитър и Симеон деляха детската. Допълнителните пари, които идваха от наемателите бяха добре дошли, но въпреки това Симеон трябваше да работи нещо.
- Виж - беше казал веднъж Димитър - университета може да почака. Сега трябва да си стъпим на краката. Трябва да си намериш някаква работа. Скоро завършваш, така че започвай да търсиш нещо.
И Симеон го послуша. Успя да си уреди работа като продавач в един денонощен магазин. Получаваше що-годе добри пари, които му стигаха да се издържа. Изглежда всичко отново щеше да тръгне по естествения си път.

Щеше...

Но нещата не винаги стават така както ги искаме. Симеон се забърка с хора, които имаха съвсем друга визия за света. Ани го беше запознала с едни нейни приятели от квартала. Три момчета и две момичета, които определяха себе си като „анархисти, борещи се срещу капиталистическата зараза". В действителност, те бяха просто една малка групичка алкохолици и вандали, които се друсаха повече и от Симеон. По незнайна причина, те харесаха Симеон и решиха, че момчето има потенциал и би им бил „верен съюзник и силен воин" в борбата за „социална правда и справедливост". По още по-неразбираеми причини, Симеон се влюби в тези хора и в техните идеи, без да успее да прозре какво се крие зад тях. Започна да се събира все по-често и по-често с тях. Уволниха го от работа, защото не се явяваше редовно. Започна да взима все по-твърди наркотици, докато най-накрая не се превърна в развалина, която обвинява обществото за своите грешки и проблеми. Димитър свикна с идеята да не вижда сина си. След като откри пакетче амфетамин в джоба на якето му, той със сълзи на очите опакова прилежно багажа на Симеон и го остави пред входната врата с бележка:
„Ти вече си голям мъж и можеш очевидно сам да се грижиш за себе си"
Когато Симеон видя това същата вечер, побесня. Заблъска силно по вратата, крещеше обезумял обиди срещу баща си. След като се измори, хвана чантата и псувайки излезе навън. Димитър, естествено, чу всяка дума и всяка дума се забиваше в сърцето му като нож. Сълзи се стичаха по лицето му,но въпреки това той не помръдна от мястото си, вперил поглед в телевизора, отпивайки големи глътки ракия от шишето.
Симеон отиде бесен при своите приятели. Разказа им какво се е случило и ги попита дали не може да остане при някого от тях. В този момент лицата им се промениха. От съпричастността към „капиталистически неоправдания им брат" не остана нищо. Всеки промърмори някакво фалшиво оправдание и изрази изключителните си съболезнования за „социалната неправда, която цари в света". Симеон се вбеси още повече.
- Вие сте шайка безмозъчни наркомани, мързеливи идиоти и вандали, които не се борите за нищо друго освен за бутилка ром или бира! Готови сте да продадете собствената си майка за една магистрала амфети! Вие сте боклука на това общество и сте толкова обвързани със същата тази система, която отричате! Лицемерни копелета!


И си тръгна...


Ани го последва, прегърна го и му каза, че ако иска ще му даде някакви пари, за да остане в някои евтин мотел. Усмихна му се. Гъстата й дълга кестенява коса се вееше пред лицето й, черните й очи светеха като златни под уличното осветление. Чаровните й лунички... чипото й носле...всичко в нея беше толкова прекрасно! Симеон я целуна:
- Обичам те!
- И аз те обичам - отвърна Ани, надигна се на пръсти, за да го целуне отново и го прегърна силно.
- Ще ти ги върна до няколко дена - каза той, вземайки парите. После изчезна в нощта.

* * *

Стаята в никакъв случай не беше върхов лукс, но имаше легло, електричество и течаща топла вода. Какво повече може да иска един човек! Симеон нае стаичката за две нощи, с уговорката, че може да остане и за по-дълго. Сега приоритет бяха парите, които взе от Ани. Набързо й написа едно съобщение къде е. Изкъпа се. Докато беше под душа, в главата му се зароди една идея, която въпреки всичките си опити да отхвърли, тя прерасна от хвъркато хрумване в изпипан план. Трябваше да й върне парите. Трябваше да го направи бързо, защото не можеше да остане така. Проклетите му принципи нямаше да го оставят на мира. Зачуди се...
Излизайки от банята, Симеон прерови сака си. Надяваше се баща му да го е сложил...Извади играчката и се усмихна - малък воден пистолет, стопроцентово копие на истински. Даже външната му обшивка беше от метал за достоверност. Този пистолет го имаше още от детството си, родителите му го бяха купили от Франция преди много време...

Майко...

Образът й се появи в съзнанието му и сви сърцето му. Колко време мина? Не помнеше. Не можеше да се сети кога последно отиде да остави цветя на гроба й. Две тънки струйки сълзи се стекоха по бузите му. Краката му не издържаха и той рухна на земята. Тихо заплака...

* * *

Дълбоко в себе си знаеше, че това, което прави е добро и ясно осъзнаваше защо се готви да влезе в денонощния магазин с водно пистолетче, насочено срещу продавача. Беше си сложил черната качулка на главата, слънчевите очила и ръкавиците. Чакаше. Не може да се каже, че имаше бърза работа. Трябваше само малко да се поизпразни, да влезе вътре, да насочи оръжието към касиера, да вземе парите и да бяга по-бързо отколкото е бягал някога през живота си. Много по-бързо...
Да, дълбоко в себе си го знаеше... Но в момента не осъзнаваше нищо. Само регистрираше автоматично какво става пред него. Беше изсмъркал една магистрала амфетамин и беше готов да влезе вътре. Само този клиент да излезе... добре... идеално...


Влиза, поглежда касиера. Изважда пистолета от джоба си и го насочва срещу него. Изкрещява му нещо. Не чува нищо. Продавачът започва трескаво да вади банкноти от касата. Поти се. На Симеон също му е горещо. Ръцете му са влажни, по челото му се стичат капки пот. Иска да се махне оттук. Продължава да крещи и да инструктира продавача да сложи всичко в една найлонова торбичка. Момчето изпълнява. Много време се забави. Изведнъж в магазина влиза полицай... Сърцето на Симеон ще се пръсне...

*туп-туп*

Полицаят вади оръжието си и го насочва срещу Симеон. Той инстинктивно обръща пистолета към полицая.

*туп-туп* *туп-туп*

Полицаят крещи нещо неразбираемо. Кръвта в ушите на Симеон пулсира, той не чува нищо, черно перде е паднало пред очите му. Пулсът му се забързва.

*туп-туп* *туп-туп* *туп-туп*

Симеон продължава да сочи с пистолет полицая. Другият не спира да крещи и да дава заповеди. Симеон не го чува. В ушите му свири пищене и бял шум... Касиерът ляга на земята. Полицаят стреля.


*туп-туп* *туп-туп* *туп-туп* *туп...

* * *

- Саймън, събуди се!
- А, какво?! - сънено промърмори той и се надигна. Слънцето игриво се поддаваше през листата на дървото, под което бяха легнали - Ейнджъл, ти ли си?
- Кого очакваше - засмя се тя.
- Сънувах много странен сън - отвърна той - обирах магазин. И един полицай влезе и ме застреля. И аз умрях...
- Много интересно - каза момичето и прегърна Саймън, усмихвайки се игриво.
- Не е нужно да ме иронизираш, става ли? - промърмори сърдито той. После я целуна. Гъстата й дълга кестенява коса се спускаше нежно по тялото му, черните й очи светеха като златни от нежната пролетна светлина. Чаровните й лунички... чипото й носле... всичко в нея беше толкова прекрасно! Да, животът е толкова хубав! Едно малко кученце притича към тях и започна да лае сърдито. Саймън се надигна от тревата и по погледна усмихнат.
- Спокойно - извика една жена отдалече - нищо няма да Ви направи. Той само си лае.
- Не се притеснявам за себе си, а за него - отвърна Саймън - току виж се пръсне от прекалени усилия.
Жената се приближи и се усмихна - беше леко пълна, с руса къдрава коса, искрящи сини очи. Имаше лъчезарно лице огрявано от прекрасна усмивка...и една бенка на лявата й буза, точно до скулите. Тя се наведе, вдигна малкото кученце и каза:
- Съжалявам за притеснението, наистина.
- Спокойно - отвърна Саймън и се усмихна. Двамата с Ейнджъл тръгнаха прегърнати, излязоха от парка и се насочиха безгрижно към някое от заведенията в града за обяд.

* * *

- Ами ако всичко е илюзия? - подхвана разговора Ейнджъл, отхапвайки голямо парче пица.
- Какво имаш предвид? - попита изпод вежди Саймън.
- Представи си, че всичко, което виждаш - сградите, колите, дърветата, тялото ти - всичко, което смяташ за материално, е просто фикция на съзнанието ти.
- Не съм съгласен с теб. Това, което казваш, няма логика.
- Защо? - начумери се тя.
- Ами - отвърна той, отпивайки шумно бира - Ако всичко е илюзия и фикция на съзнанието, то аз и ти трябва да сме измислени, нали? Но от кого? Не мога да се съглася, че аз съм във фантазиите на нечие висше същество.
- Не, не - поклати отрицателно глава тя - всички живеем в нашата си обща илюзия, разбираш ли? Ако много хора вярват в едно и също нещо, то се случва. Всички вярват в тази пица, например. Всеки може да я вкуси, да я види, защото вярва силно в нея и знае какво е. Може да си го измисли. По тази причина хората по цял свят твърдят, че виждат летящи чинии и прочее други съставени от нас измами.
- Аз не виждам летящи чинии - отвърна Саймън - Ка...
- Това е, защото не вярваш в тях - прекъсна го тя и продължи - Примерно, когато Колумб е идвал към Америка, на брега на острова е имало един индианец, който е наблюдавал морето. Когато корабите са се появили на хоризонта, той не е могъл да ги види, защото не е вярвал в тях. Но ясно е виждал как нещо пори вълните като голяма лодка. В последствие общата мисловна енергия на Колумб и неговите хора са накарали горкия човечец да прозре истината... доколкото можем да твърдим, че има истина.
- Говориш глупости - каза сърдито Саймън - Какво искаш да ми кажеш - че всички живеем в един сън ли? И че съзнанията са ни свързани в огромна мрежа?
- Не само - кимна съзаклятнически Ейнджъл - Искам да ти кажа, че ние живеем в един сън наяве, ако искаш.
- Тогава къде са телата ни? - контрира я той - Ако това тяло е измислено от моето съзнание, то къде е истинското ми, материалното ни тяло.
- Такова, скъпи мой - каза Ейнджъл и го целуна бързо по устните - няма.
- Невъзможно е да съществува материя без съзнание - говориш глупости!
- Защо? - попита учудено Ейндъжл - Можеш ли да ми отговориш кое е било първо - кокошката или яйцето? Материята или съзнанието? Съзнанието създава материята, но то не може да съществува без материя и така нататък...
- И все пак изпадаш в противоречие - целуна я той.
- Само ти така си мислиш. И знаеш ли кое е най-готиното от всичко? - попита го тя с игрив пламък в очите.
- Искам ли да знам?
- Няма смърт! Ние сме безсмъртни - засмя се тя.
- Ей тук вече прекрачи границата на лудостта... хайде да ставаме...

* * *

- Не, наистина! - продължи да упорства Ейнджъл по пътя към апартамента им. Ходеха по тиха алея край реката и се наслаждаваха на спокойното пролетно време и на уникалната многоцветна природа - Замисли се, ще разбереш, че съм права.
- Прости ми, но не мога. - отвърна Саймън - Защо не ми обясниш?
- Случвало ли ти се е някога да се събуждаш от сън, само за да осъзнаеш, че отново сънуваш?
- Да, няколко пъти - много е неприятно...
- Светът, в който живеем, е точно това. - енергично обясни тя - Смъртта е вид събуждане от един сън в друг - от един свят в друг.
- Като прераждане ли? - попита Саймън.
- Не точно - поклати глава Ейндъжл - по-скоро като преливане на вода от една кофа в друга... не знам как да ти го обясня.
- Ами тогава сънищата ни какво са? Нещо като прозорец към бъдещето ли?
- По-скоро като прозорец към миналото - отвърна тя - Кратка възможност да видиш миналия си живот.
- Едно обаче ти куца - каза той - Ако няма материален свят и всичко това е просто сътворено от нашето въображение и, както казваш, няма смърт, а само събуждане от един свят в друг, то кога наистина се събуждаш от този цикъл?
- Може би като достигнеш Просветление - засмя се тя и го прегърна - Когато осъзнаеш, че сънуваш и че можеш да правиш всичко. Тогава се събуждаш...
- Така ли? И къде се озовавам тогава, мила моя - попита иронично той - ако няма материален свят?
- Ха! Очаквах да ми зададеш този въпрос! Много просто - можеш или да продължиш в по-висше...как да ти кажа...измерение или да останеш тук и да правиш каквото си поискаш със света.
- Добре тогава! - отвърна той и си затвори очите - Искам да летя...Ето виждаш ли, нищо не стана. А сега да се прибираме. Изморен съм, а имам много работа още...
- Ще видиш ти - промърмори тихо Ейнджъл.
- Каза ли нещо? - попита я Саймън.
- Не, мили, сторило ти се е...

* * *

- Лека нощ, скъпа! - каза той, целуна я и се зави с одеялото.
- Лека нощ, мили!
През копринените пердета влизаше светлината на пълната луна. Звукът от стотиците хора по улиците само десетина етажа по-долу, ревът на колите и силните им клаксони, грохотът на прелитащите над сградата самолети, нежното чуруликане на нощните птици от близкия парк... всичко това се смесваше в една постоянна, монотонна музика, която сама по себе си беше незабележима, но ако някой реши да се заслуша в нея, може да чуе как самата Вселена му нашепва своите тайни...
- И все пак имаш интересни идеи - каза Саймън преди да загаси нощната лампа.
- Мислиш ли?
- Да, колкото и шантаво и сложно да звучи това, което казваш.
- Но то няма нищо трудно за разбиране в него - отвърна Ейнджъл - напротив. Просто приеми, че всичко е фикция на ума ти, че когато умреш се „събуждаш" в един друг свят, в който хората са същите, но имат други функции, че когато най-накрая осъзнаеш всичко това, ставаш Бог... и че можеш да си всеки в това измерение или можеш да се прехвърлиш в следващото...
- Скъпа, какво искаш да ми кажеш, че всички хора от единия свят умират заедно с мен и се събуждат едновременно в другия ли?
- Не, напротив. Ако, примерно, умреш в този свят и се събуди в следващия, не е нужно приятелите ти от първия да умират заедно с теб, за да видиш същите хора отново в новия. Те вече няма да са ти приятели, а по-скоро непознати по улицата, но ще съществуват паралелно с другите си Аз-ове.
- Но не може две частици да са на едно и също място в едно и също време...
- Първо, това е валидно само за материалния свят, а в нашия случаи нещата съвсем не са такива и второ, не забравяй, че времето е относително. Една милисекунда тук, е вечност в някой от другите светове.
- Май много време си мислила по този въпрос - засмя се Саймън и се обърна на другата страна - Признавам, почти ме убеди...
Ейнджъл се засмя и обърна гръб на съпруга си. Погледът й излъчваше разочарование и налудничава решителност...

* * *

Саймън се въртеше в леглото си. Нещо като че ли го притесняваше, пречеше на съня му. Отвори очи и се надигна. Прозорецът беше отворен. Навън валеше силен пролетен дъжд. Пердетата се блъскаха хаотично по стъклата. Дъждът влизаше свободно в стаята. Ейнджъл я нямаше. Саймън потърка очите си, за да се убеди, че не сънува и стана да затвори прозореца. Наметна си синия халат и излезе от стаята
- Скъпа? - извика той - В банята ли си?
„В банята съм", сети се за глупавата реклама по телевизията и се засмя тихо. Светкавица проряза небето. Последва гръм. Саймън се стресна. Лампите изгаснаха.
„По дяволите, сега и токът спря! Чудесно!",помисли си ядосан наум и тръгна през коридора в кухнята, където му се стори, че видя светлина. На масата беше поставен свещник, на който стърчаха три стройни свещи. Мъждукащата им светлина хвърляше злобни сенки по стените. Тръпки преминаха по гръбнака му - дали от страх или от студ, не можеше да прецени. Но тишината го влудяваше. На всичкото отгоре не можеше да си спомни откъде се взе този свещник. Те нямаха свещници, нали? Или имаха?
„Убий ме, ако си спомня..." Обърна се и подскочи. На вратата на стаята беше застанала жена му и го гледаше сериозно. Студеният й поглед смрази кръвта му.
- Скъпа, толкова се радвам да те видя. Къде се изгуби? Какво има? Защо ме гледаш така?
Ейнджъл тръгна с бавна крачка към него. Отвън отново удари гръм, а дъждовните капки заблъскаха силно по стъклото. Тя извади пистолет и го насочи към мъжа си.
- Ей, ей! Слънце, свали го този пистолет, моля те! Какво ти става?! Откога имаш пистолет, за Бога!
- Както ти казах - всичко е само една илюзия. Смъртта не съществува...
- Ейнджъл, недей ми говори глупости! - извика изплашен той.

„Жена ми се е побъркала!"

- Не мисля така... не ти ли обясних всичко? - попита тя, продължавайки да върви към него, насочила оръжието срещу мъжа си.
- Това днес беше само игра на логика! Моля те, свали оръжието!

„Не мога да повярвам, че това ми се случва... собствената ми жена се опитва да ме убие!"

- За Бога, жено, свали шибания пистолет!
- Не виждаш ли истината? Не можеш ли да прозреш, че го правя за твое добро и че се опитвам да ти помогна!
- Разбирам - отвърна Саймън, говорейки сякаш на себе си, свивайки нервно пръсти - Това е сън. Аз сънувам и ей сегичка ще се събудя.
- Много си прав, мили - усмихнато отвърна Ейнджъл и натисна спусъка. Тялото на Саймън тежко се строполи на земята. От челото му потече струйка кръв. Тя се наведе и го погледна. Погали го по главата и го целуна.
- Толкова много те обичам, знаеш ли? Искам да бъдем заедно там, не искам да остана сама. Но не мога да те чакам цяла вечност, за да осъзнаеш...
Ейнджъл се изправи и погледна през прозореца. Дъждът валеше все така силно. Жестокият вятър огъваше клоните на дърветата. Светкавица блесна, а след нея се чу силен гръм. Тя погледна още веднъж тялото на мъжа си, усмихна се, насочи пистолета към главата си и преди да дръпне спусъка каза тихо:
- До след малко...
Тялото й падна на плочките. Прозорецът се отвори със силен трясък, жесток тътен разтресе стъклото, а дъждът бясно забарабани по теракота. Само след миг облаците на небето се разсеяха, а луната показа красивото си лице и дари града със светлина.