Виелицата променяше образа на полето и неуморно хвърляше върху гората плътни облаци от снежен прах. Въздухът натежаваше от снега, падал целият ден, но сега вече не се знаеше дали вали или само вятъра го развява.

         Беше студено. Убийствено и смразяващо, както само свирепата зима може да бъде. Северният вятър пронизва и смразява всяка мисъл, а мислите на всяко същество, заварено насред виелицата, са как да намери заслонено кътче, в което да се скрие от вятъра.

         Вълкът бродеше с изпъната накъм поривите глава. Козината му бе побеляла от безбройните забити в нея стрелички скреж, а очите, макар и присвити, сълзяха от жадните пръсти на ледените ръце, дълбаещи стръвно в тях.

         Вълкът беше скитник, нямаше дом, където да се завърне, и спеше дето го свареше нощта, макар че в тази, той нямаше да може спи. Заспеше ли, кръвта му би се заледила, студът жадно ще я изпие; затова трябваше да върви и да я стопля, да я движи с мускулите си, щом сърцето се оказва слабо. Стискаше зъби и с болка издишваше пронизващия дробовете му въздух и продължаваше да броди като призрак из преспите, като блуждаеща сянка сред белотата им. Умората го натискаше, а гладът подкопаваше опорите на силите му, но той имаше упорито сърце и вярваше, че ще оцелее и в тази продължаваща сякаш безкрайност снежна буря.

         Вятъра обаче не спираше да беснее и да разхвърля света в облаци на безумна фортуна. Едва замрял за миг, той пак поемаше дъх и се нахвърляше отново, с още по-дива страст срещу полето.

Вълкът залитна от поредния удар, нанесен от корав леден пестник. Той се отръска и настръхна от гняв. Изръмжа страшно към невидимия си враг, напъна жили и скочи на пряспата, която беше пред него. Изръмжа отново, със заплаха срещу вятъра.

         Виелицата сякаш се сепна от заканата му, събра ветровете си, отстъпи и започна да утихва. Прахта се уталожи като подхвърлено було, което бавно отпускаше краищата си, и скоро замря неподвижно. Небето продължи да искри от кристалния прах още няколко мига, но след това звездите грейнаха в него със студената си светлина. Луната величествено изплува от снежният океан - огромна и пълна, но толкова далечна, че лъчите ѝ не можеха да стоплят скитника под нея.

         Вълкът спря и вдигна муцуна, лъчите заиграха в скрежни отблясъци по тялото му, а в очите му се отрази двойна луна, към която той зави протяжено. Гласът му отекна в нощта, плъзна се през полето и прониза тъмнината на близката гора. Воят се заблъска между дебелите стъбла на скованите дървета, настръхнали и те с измръзнали клони, покрити от покров скреж, същия, който беше покрил и хищника.

         Едва заглъхнал воят, откъм мрака се чу слаб звук. Вълкът наостри уши. И когато отново се повтори, ясно различи, че е хлип на пленен от студа в гората. Безпогрешно улови посоката и се насочи натам. Снижи тялото си, както правеше обичайно преди атака. Устните му се повдигнаха, за да открият острите зъби, готови да захапят жертвата. Едрото му тяло се напрегна да нападне, когато чу плачът вече съвсем наблизо.

         Видя свитата фигура на нежно създание, обвило със слабите си ръце ствола на млада ела. Беше дъщеря на човеците, смъртни врагове на вълка -  жена със снежна премяна, която едва запазваше топлината ѝ. Косите ѝ бяха разпуснати, очите уплашени.

         Когато видя приближаващия звяр, тя се опита да се изправи. Но студът бе смразил крайниците и остана коленичила. Смъртния страх я потикна да избяга, но след преживяната виелица нямаше сили за това.

Разбрала, че е обречена, тя заплака безмълвно. Тъмата на гората върна плачът ѝ с ледено ехо. Кристално, като нейното име, Ехо.

         Луната се промъкна между клонаците и блесна в сълзите ѝ, които замръзваха върху бледото лице. Вълкът се изви над ствола на сломено дърво и застана на един скок разстояние от жертвата. Беше гладен, беше изморен, крехкото тяло на Ехо щеше да го нахрани и да влее сила във вените му. Имаше нужда от него и прие появата като дар от луната, неговата единствена спътничка в скиталчествата му по света.

         Той нададе пронизителен вой, който смрази още повече човешката дъщеря и пристъпи бавно, много бавно към нея. Луната в този миг я докосна с лъч и обви лицето ѝ в лунно сияние, което грейна като звезда сред мрака.

Снегът искреше, а очите на Ехо горяха в молба за пощада.

         Той беше единак, винаги бил самичък и в полето, и в гората, и срещу целият останал свят. Никой не го обичаше, всеки се боеше от гладът му, на който стотици бяха станали негови жертви. Не познаваше милост, но и никога не търсеше такава. Бяха го хапали десетки пъти, беше разкъсвал и той цял живот. Но сега нещо го спря да нападне - не искаше да накъсва красивото сияние, което изгря срещу него.

         Колебанието му бе уловено от девойката, тя се вгледа в дълбоките му очи и като че откри в тях малкото въгленче от топлина. Страхът я напусна, макар студът все още да държеше ръцете ѝ.

Ехо се усмихна и тихо заговори на звяра.

         Каза му, че се е загубила по пътя си и виелицата я е застигнала. Затова се е скрила в гората, но нямала вече сили да продължи. Колко страшно било, когато зафучало – като че времето започнало да диша от гняв, пък и да знаеше, че то, времето, никакво не издиша, ама така ѝ се сторило.

         Изпитваше ужасен студ, дали и вълка усещаше такъв? – попита го тя. И защо и той се е запилял в такова време, а не е някъде на топло? Дали не е изгубил и той своят път към дома си?

         Гласът ѝ упояваше - вълкът наклонил глава на една страна стоеше заслушан. Девойката видя и това. Погледна през черната паяжината на клоните към луната, пое дъх и запя една от своите любими песни за онзи заминал надалеч, но незавърнал се никога скитник, който любимата вечно щеше да чака.

         Чист като кристал, гласът на Ехо се издигна и отлетя накъм звездите. Те я чуха и затрептяха в небесата, пръскайки хиляди, милиони отблясъци върху натрупания сняг. Песента се носеше силна и ясна, вятъра виеше някъде далече.

Вълкът слушаше, слушаше и сам тихичко започна да скимти, като накрая започна да вие с изгубената девойка в нощта.

         Когато песента свърши, той се приближи и отърка едрата си глава в нейното тяло. Тя почувства топлината му, прегърна го и зашепна колко малко е оставало, че да не замръзне. Но ето, той, колко е голям и ще ѝ даде от топлината си – шепнеше Ехо, вече без капчица страх.

         Вълкът задиша горещо и с лекота стопли ръцете на девойката. Тази нощ бе вече късно да скитат, но той нямаше да позволи на студа да отнеме живота ѝ. Нито гладът му, сега заситен от нейният глас.

         Когато луната отново надникна, двамата спяха обвити от зимния сън.