Виелицата променяше образа на полето и неуморно хвърляше върху гората плътни облаци от снежен прах. Въздухът натежаваше от снега, падал целият ден, но сега вече не се знаеше дали вали или само вятъра го развява.
Беше студено. Убийствено и смразяващо, както само свирепата зима може да бъде. Северният вятър пронизва и смразява всяка мисъл, а мислите на всяко същество, заварено насред виелицата, са как да намери заслонено кътче, в което да се скрие от вятъра.
Вълкът бродеше с изпъната накъм поривите глава. Козината му бе побеляла от безбройните забити в нея стрелички скреж, а очите, макар и присвити, сълзяха от жадните пръсти на ледените ръце, дълбаещи стръвно в тях.
Вълкът беше скитник, нямаше дом, където да се завърне, и спеше дето го свареше нощта, макар че в тази, той нямаше да може спи. Заспеше ли, кръвта му би се заледила, студът жадно ще я изпие; затова трябваше да върви и да я стопля, да я движи с мускулите си, щом сърцето се оказва слабо. Стискаше зъби и с болка издишваше пронизв ...