Ето ме в празната поликлиника, ето ме, вървя по празния коридор – всичко е толкова бяло и безлично, толкова чисто, чак на въздуха му липсва миризма. Бегло си спомням колко много мразех болниците преди реформите, всъщност бегло си спомням какво е да мразя – толкова много чувства ни отнеха с поставянето на машинките в телата ни, но може би така е по-добре... Стигнах, оглеждам се, някак по навик, но съм единствен.
Почуквам на вратата и чакам покана да вляза, бавят се – преди реформите мразех това очакване, чувствах се сякаш ги прекъсвам („чувствах се” как нереално ми звучи), сякаш съм бил виновен, че нещо в тялото ми не е било наред – все така го изкарваха, но сега машинките се грижат всичко да бъде наред или почти всичко, защото иначе за какво щяха да са ни нужни лекари?
- Влез!
Сепнах се – често ми се случва, с тази ми необяснима склонност да се замислям нанякъде... Едно едвачуто „Благодаря!” се изтръгва от гърлото ми, след което натискам дръжката на вратата и под напора ми тя се отваря ...