Ето ме в празната поликлиника, ето ме, вървя по празния коридор – всичко е толкова бяло и безлично, толкова чисто, чак на въздуха му липсва миризма. Бегло си спомням колко много мразех болниците преди реформите, всъщност бегло си спомням какво е да мразя – толкова много чувства ни отнеха с поставянето на машинките в телата ни, но може би така е по-добре... Стигнах, оглеждам се, някак по навик, но съм единствен.

            Почуквам на вратата и чакам покана да вляза, бавят се – преди реформите мразех това очакване, чувствах се сякаш ги прекъсвам („чувствах се” как нереално ми звучи), сякаш съм бил виновен, че нещо в тялото ми не е било наред – все така го изкарваха, но сега машинките се грижат всичко да бъде наред или почти всичко, защото иначе за какво щяха да са ни нужни лекари?

- Влез!

            Сепнах се – често ми се случва, с тази ми необяснима склонност да се замислям нанякъде... Едно едвачуто „Благодаря!” се изтръгва от гърлото ми, след което натискам дръжката на вратата и под напора ми тя се отваря плавно и леко...

- Влезте, заповядайте! – чух вече малко по-бодро, което премахна част от тежестта в гърлото ми.

- Добър ден! – казвам докато затварям вратата след себе си, въпреки че тя така или иначе щеше да се затвори сама също така плавно както я бях отворил.

            Оглеждам се, попаднах в малък и светъл лекарски кабинет, а срещу мен зад перфектно излъскано и полирано малко бюро седи неестествено усмихнат доктор, в чиито очи се чете нещо като очакване. Устните му се разтягат някак мазно в още по-широка усмивка и след като ме огледа от глава до пети отговаря на поздрава ми.

- Добър ден!

            Усмихвам се, сякаш инстинктивно, може би дори като заучено положение, а той в отговор започва да задава стандартни въпроси.

- Какво Ви води насам, г-н...?

- F50192…

- F? Мислех, че всички от серия F са, нали разбирате, са си отишли от този свят... – покашля се. – Имаше доста дефекти в този модел системи, а и в днешно време вече доста трудно се намират части. Вие сте един вид находка, господине.

            За момент ми мина през ума, че кроткият човек срещу мен изпитва възторг от срещата си с рядкост като мен, но не мисля, че в наше време това е възможно.

- Извинете, отплеснах се. Такъв съм си по природа, дори реформите не можаха да променят това, за съжаление. Кажете сега какво има? Някоя клапа прошумява или?

- Ами не – отговарям -  клапите са ми наред, всичките машинки работят като швейцарски часовник, друго има... Събудих се днес с една такава куха болка... как да обясня – като махморлук нещо, ама не точно... усилва се и намалява, дразнеща е, постоянна...

            Докторът сключва замислено вежди, поглежда към прозореца, през който се вижда само отсрещната част на сградата, след което връща погледа си върху мен, сякаш опитвайки се да разбере дали му казвам истината.

- Значи не сте се удряли и не сте ползвали забранени вещества?

- Не, разбира се. –отговорих автоматично, но все така спокойно, а и по какъв друг начин бих могъл. – Може би не можах да Ви обясня правилно... не ме боли точно главата – хем навсякъде ме боли, хем не мога да определя точно къде... едно такова кухо е, както преди малко казах...

- Кога за последно сте ходил да Ви прегледат системата?

- Този петък, работи без грешка.

            Гледа ме подозрително – преди реформите си мислех, че този поглед трябва да го забранят със закон на лекарите: „а си ме накарал да се чувствам като дете направило беля, а са ти лепнали глобите” , така мислех, но сега не го намирам за притеснително – системата ми отне и възможността да изпитвам притеснение, преди реформите сигурно щях да си мисля, че това би било чудесно, но сега не съм толкова позитивно настроен – животът стана толкова монотонен и безинтересен, превърнали сме се в същиснки роботи, от онези по филмите от така далечните години около 2000-та.

- Вие жена имате ли?

- Не... – казвам. Разговорът тръгва в позната посока – все едно разговярям с майка си

- А приятелка нещо, някоя по-специална?

            Поклащам глава, за да отрека – за какво ли му е на него да знае такива неща?

- А за сърцето Ви кой се грижи?

Въпросът ме обърква, струва ми се странно доктор да разпитва за подобни неща, още повече че лекарите отдавна не се занимават с човешките сърца.

- Аз...  Майка ми е на мение, че трябва да си намеря жена тя да го гледа, а такава не ми остава време да търся... от друга страна не ми се иска да го оставям в едно от онези заведения, струва ми се несправедливо и дори опасно, там не е много трудно проникването на външни лица...

            Все така гледам към доктора, а той пак се усмихва, все едно, че нещо хубаво съм му казал.

- И къде го държите?

- В стъклената кутийка си е, така както ми го дадоха след като го извадиха и ми поставиха системата... До един прозорец съм го сложил, да му е светло... и аз не знам защо... Отивам до него от време на време – тупти си... не е като да е тръгнало да спира...

-  А така като нямате жена сещате ли се от време на време да си вземете от аптеката екстракт от любов и да му капвате по една-две капки?

            Усмихвам се на свой ред, олекна ми – поне няма да има нужда от обякаляне и изследвания.

- Купете си и му капнете и всичко ще се нормализира. Но една-две капки, не цялото флаконче, защото с липсата на външни ласки е трудно да се предположи какви странични ефекти може да предизвика.

- Добре! – чувам се да казвам и бързо бързо се изнизвам от кабинета. Не съм очаквал, че такова малко нещо може да предизвика такава болка, а пък и,  за да не предизвикват неприятности ни извадиха сърцата и ни набутаха тези миниатюрни помпички вместо тях. Обещаваха, обещаваха и най-накрая май нищо не свършиха, само дето като роботи ни направиха.

            Кога стигнах до аптеката? Така като се замисля нанякъде пропускам цели отрязъци от време, ама то не е важно, нали със системите ни удължиха животите... имам време за губене.

- Един екстракт от любов, моля.

            Поне аптекарката е учтива, от престилката не мога да я видя добре, но хубавичка ми се вижда и е симпатична...  Взимам си екстракта и право вкъщи, никакви отбивки, никаква работа днес... пък каквото ще да става и без това с тая болка нищо не мога да свърша. Прибирам се, поливам си сърцето и си лягам, ако иска някой да ме съди.

            Като се замисля, наистина отдавна не съм му капвал някоя и друга капка...  зарязал съм го там в ъгъла до прозореца, а кутийката си му прахлясва, ама не мога аз като сестра ми да правя – тя след като направиха реформите и ù извадиха сърцето започна да си го носи в чантата навсякъде с нея... не можела така да се откаже от него, трябвало да го чува как тупти, то й било дало най-хубавите моменти в живота – жени , ходи ги разбери... Запозна се със зет ми в един бар (и той си носел сърцето с него онази вечер и си ги оставили едно до друго да си туптят заедно и така вече сумати години са заедно) и за сребърната сватба той ù подари една по-голяма стъклена кутийка обкована със сребро и там и двамата си сложиха сърцата- на едно място!!! Още не мога да го повярвам, но го направиха и последния път като им бях на гости тия сърца се бяха срастнали, буквално в едно се бяха превърнали и в един ритъм туптяха, дяволска работа...

            Ето ме пред вратата на собствения си апартамент, вадя ключовете и отварям.... влизам, свалям якето и отивам директно при сърцето... толкова му е замърсена кутийката... язък, че съм го оставил до прозореца – едва ли при него влиза някаква светлина... забърсвам част от прахта отгоре и отварям капачето – отдавна не го бях чувал да тупти толкова силно, сякаш знае, че ще му капна от екстракта, сякаш то самото го желае. Отварям малкото шишенце и отмервам две капки, а то все едно че по-червено става и тупти някак различно, някак по-живо... по-ритмично...

            Усещам някаква успокояваща топлина из цялото си тяло, болката за секунди се изпари, а сега ми е толкова приятно – виж ти колко бързо ставало... дали да не му капна още малко, най-много по-хубаво да стане... да... ще му капна.. Ето – още една, две, три, четири... шишенцето е празно... нищо – с такава доза скоро друга няма да ми трябва...

            Оставям капачето отворено, нека диша, нека чувам как силно тупти, а пък аз отивам да си легна, тази топлина така нежно ме обгръща, май започвам да разбирам сестра си – всичко изглежда толкова по-цветно, по-лесно, по-красиво... Потъвам бавно в леглото, нямам нужда от завивка, чувствам се сякаш има някой до мен, който ме топли, който нежно ме гали, който целува всяка част от тялото ми – съществува ли наистина такова удоволствие? Ако е сън не искам да се събуждам, не искам тази наслада да спира... чувсвам се сякаш най-накрая съм намерил мястото си и съм някак... цял... цял, но с една мъничка дупка, една пукнатина, един малък процеп, който нарушава цялостта и сякаш бавно от там се процежда навън душата ми...от там където е системата сега, от там където трябва да е сърцето ми, от там където е нарушена връзката... да, кожата го покрива... да, тя е мнимият защитник и е там, там е, но може ли една покривка, един параван да заличи празнината или да я запълни, може ли да ме накара да повярвам, че всичко си е на мястото, че сърцето ми трябва да го няма, че истинското е вместо туптенето му в гърдите си от там да чувам шум на лагери и бутала... на мястото си е тя, там е май само тя... но е тънка, почти е прозрачна, от всичките  разрези, от всичките прегледи, от цялата изкуственост...а и тя си има миниатюрни процепи... нали от някъде тялото диша... нали и то трябва да вижда... не е в мен сърцето, но поне го чувам как тупти... толкова спокойно, толкова сигурно, сякаш никой не може да му навреди...

            Не знам кога съм затворил очи, не знам и колко дълго са затворени – часове ли минават или минути, може би секунди или пък дни... времето няма значение, не го чувствам и не го викам, нямам нужда от него – няма го или може да е спряло... нищо няма значение тук и сега, всичко е в момента и в мига, а мигът може би е вечност... иска ми се да е така, иска ми се да не свършва или... ако свърши след него не искам да живея... не искам да ме има, не искам въздух, нито светлина... а и да искам тях вече няма да ги има, защото усетих къде е пукнатината, разбрах къде е грешката, а няма да ми позволят да я поправя... няма да ми позволят да върна сърцето си на мястото... ако трябваше да е извън тялото, нямаше ли просто така да се раждаме... не е ли естествено да е така...

            Въпроси, въпроси... безкрайно много въпроси, а отговорът им на всичките е все един и решението им е пак едно, а мигът дали ще е безкраен... дали ако запълня празнината... дали ако върна всичко в естествения му... в първичния му ред... дали тогава ще успея да го задържа... дали процепът ще се затвори, дали ще си спася душата...

            Чувам го как тупти... усеща моя трепет, усеща какво тялото иска, усеща как цялото ми същество го вика и то иска да се върне на мястото си, копнее за дома си, за уюта на гръдта ми, а тя е отворена за него и го чака в прегръдката си...

            Отварям очи... този свят ми се вижда вече толкова нереален, толкова болезнено далечен... искам пак да ги затворя... пак да потъна в цветовете на спокойствието, но сърцето ми ме вика... ставам и отивам до прозореца, а то сякаш е пораснало, сякаш опира в стените на кутийката и те го задушават, тупти бясно, а на мен въздух не ми достига от вълнение... трябва ми нещо да я счупя... през отвора, където е капачето не може да излезе... пораснало е... любовта и него го изпълва, а чрез него мен и не искам никога да свършва...

Притичвам до кухнята и започвам трескаво да се лутам из нея... къде е онзи чук за пържолите... странна паника ме обхваща... поглеждам пак към сърцето, а то сякаш съвсем се задушава, няма място да тупти, а на мен въздухът все по-малко започва да ми стига... ето го... при глупавите тигани... какво прави там? Сега няма време да се ядосвам, а май дори и не намирам смисъл... едва стигам до кутийката и почти без сили стоварвам чукчето върху й и после го изпускам на пода... на хиляди парченца се пръсна кутийката и май някои от тях се забиха в мене, но има ли значение, нали то е здраво и е в ръцете ми, а те треперят, нямам търпение да запълня празнината... а то тупти голямо и червено и сякаш ми се усмихва, сякаш ме приканва да не се бавя и аз няма да го правя, но нали, за да го върна на мястото му първо трябва да извадя машинката, дето е наместена там...

Сядам на пода, а той е осеян със стъклени късчета – не ме интересува... веднъж да си върна цялостта и няма да имам нужда от нищо повече... сядам и усещам тази физическата болка от забитите стъкла, но ми се струва незначителна... оставям леко сърцето в скута си, взимам едно по-голямо парче стъкло, разкопчавам ризата си и бързо разрязвам кожата там, където в този петък я разрязваха, за да ми проверят системата... Кръвта започва да шурти... нищо, веднъж да го върна и тя вече няма да ми трябва... разтварям леко гръдния си кош... там хрущяла вече отдавна го няма... и тази връзка я прекъснаха, заради изкуствеността... вкарвам дясната си ръка и напипвам помпичката... поемам дъх, а сърцето в скута ми сякаш още по-бясно бие... стискам дланта си в юмрук около малката машинка и с всички сили дърпам... вадя окървавената си ръка и захвърлям изкуственото, чуждото навън, за да прибера онова другото, истинското, но едва го чувам вече... и светът ми се размазва, а ръцете ми сякаш ги няма... искам да викам за помощ, но ù гласът ми е изчезнал... навеждам глава и поглеждам към сърцето... и чак сега съзирам, че и в него има пукнатина... а през нея се вижда метал... блести и ме заслепява... щом и там са вмъкнали изкуствеността, кое е истинско, за да запълня празнината...

Не дишам... не мога... не искам... затварям очи и потъвам в цветовете на мига... дано е вечен...