Човешкото сърце е най-светлата птица. С най-бързите и леки криле. С най-чудното топло гнездо. Къде расте онова специално дърво, където тя да го свие, няма написан отговор. Там някъде, където душата се чувства свободна и светла, където птицата лети в небето без граници. Където има обич и светлина като безкраен извор...
Все това слушах от дядо Първан, когато бях невръстно пиле и тичах по нивите между граничната бразда в село Петрово. Отсреща светеха очертанията на планината Али Ботуш и вечер заспивах с приказната легенда за името ú. Представях си как аз съм онзи Али, напълнил ботуша със злато и скъпоценни камъни, а после го загубил, защото очите му били толкова алчни за богатство, че Бог го наказал, превръщайки съкровището му в планина. Сега на това място расте златен планински чай, а в подножието се ражда кехлибарено грозде, от което ракията се точи като масло, а виното е пенливо като тъмно море нощем.
Обикалях селските ниви, катерех се по асмата в двора, разтърсвах камбанките на нарове ...