Човешкото сърце е най-светлата птица. С най-бързите и леки криле. С най-чудното топло гнездо. Къде расте онова  специално дърво, където тя  да го свие, няма написан отговор.  Там някъде, където душата се чувства свободна и светла, където птицата  лети в небето без граници. Където има обич и светлина като безкраен извор...

Все това слушах от дядо Първан, когато бях  невръстно пиле и тичах по нивите между граничната бразда в село Петрово. Отсреща светеха очертанията на планината Али Ботуш и вечер заспивах с приказната легенда за името ú. Представях си как аз съм онзи Али, напълнил ботуша  със злато и скъпоценни камъни, а после го загубил, защото очите му били толкова алчни за богатство, че  Бог го наказал,  превръщайки съкровището му в планина. Сега на това място расте златен планински чай, а в подножието се ражда  кехлибарено грозде, от което ракията се точи като масло, а виното е пенливо като тъмно море  нощем.

Обикалях  селските ниви, катерех се по асмата в двора, разтърсвах камбанките на наровете като летни коледни играчки и слушах разговорите на завърналите се у дома емигранти. От чудесата,  за които  разказваха, сърцето ми пърхаше като птица и исках да полетя по далечни земи и аз,  да намеря най-красивото  място,  там  да свия гнездо и да отгледам  деца.

Завърших училището по сладкарство и щом пуснах дипломата в джоба, почнах да си уреждам работа за Испания. Бях чувал колко е хубаво там, разказваха се легенди как  лесно се печелят пари в емиграция, и заминах.  И не къде да е, а точно в Мадрид. Започнах работа в сладкарницата на един българин. Работа от сутрин до вечер, почивен ден - няма. Як бях, не ми се опираше нищо, но след няколко месеца взе да ми идва  повече. А испанките им, съвсем не са като наш'те жени.  Нито да ти погалят крилата като у нас, нито да свият гнездо с обич. Завъртях  нещо като любов с една млада испанка, приготвих букет и отидох да ú поискам ръка. На такъв разпит ме подложиха нейните мили роднини, не знам дали  Гестапо са разпитвали и измъчвали затворниците така. Отщяха ми се и Испания, и испанки. Не,  сине Димитре, казвам си аз, няма да свиеш гнездото си тука,  ами я  някъде по-далече да литнеш да си намериш свястна жена.

            Разпери сърцето крила и - в Бразилия. Стегнах  багажа и отлетях право натам. Бразилките са хубави жени, казвам си, весел народ, с моя занаят гладен няма да остана. Само дето ми бяха спестили детайла, че в тази прекрасна страна престъпността е като слънцето и водата за всички живи същества. Работех  в  малка сладкарничка, уж нещата вървяха добре, ама и там бамбашка свят, не като нашия. И яденето им друго, и табиетите им хептен инакви. Шарен свят, ама чужд, не е работа. А  че бразилките хубави, хубави. Жени като слънце, дето се вика, ама не ми топлят душата. А как да свия гнездо с някоя птица, дето не ми  топли крилата, а? Замислих се за ново летене.

Живеех повече от година в Бразилия,  една вечер се прибирам, ама вече съм взел решение, ще се връщам пак у дома. Не ми е тук  мястото мене. Трябва ми друго небе, където да  разперя крила. Сутринта бъркам в джобовете - ни паспорт, ни пари. Ха сега, сине Димитре, дето викаше баба ми, кой надроби попарата?

Отивам в родното консулство, а там, все едно искаш да видиш  арабски султан. Никой не ти обръща капка внимание. Вися пред вратата като просяк, никой не го интересува. Ядосах се и - право  в Руското посолство. Така и така, братушки, това-онова, разказах всичко надлъж и нашир. Ама вече бях  решил окончателно. Няма да се връщам в майка България. Какво ще правя там, кой ще ми даде небе за полет? Само да ми  намерят паспорта,  си викам, ще хвана  пак за някоя чужда земя, че сърцето вече не трае.

Мина се ден или два, пристига нашият посланик, носи  нов паспорт и пари. Защо, вика, си ходил ти при руснаците? Защото, викам му, ако не бяха руснаците, гладен щях да умра като куче по улиците. Ами честито да ти е, тогава,  смее се той, ето ти паспорт и билет до Москва. До там са те уредили братушките.

Ех, сине, Димитре, и в Москва не бе  ходил, и там вятърът те отвя. Барем рускините хубави. Пък и съм чувал, че сладкиши и торти  в Русия много вървят. Заселих се аз край Москва. Водка, рускини, торти, хайвер, живеех си като батюшка цар. Хубаво, ама нямам небе за полет. Мина година,  взех да се пооглеждам за свястна жена. Кипри рускините, като капки. Да свия гнездото си тук ли, на тая земя? Реших да си взема Ленка, отивам при майка ú и баща ú, да се видим един вид, като рода. Уплаши ми се окото, щом влязох. Всеки седнал с по  бутилка в ръката. Ленка, и тя. Аз че пия, пия, ама тя нали ще ми бъде жена. Съпруга нали ще ми става, деца ще роди, възпитава. Погледах, погледах, пък се усетих -  и тук не е за мене. Друго дърво ще си търся да вия гнездо и да гледам деца. И пак  дойде време да отлетя.

От там къде, къде, че по-близичко, в Полша. Полякините, няма спор, страстни жени. С моя занаят и там си намерих местенце. Печелех добри пари, запознах се  с Йохана. Хубава, умна, добра. Нито пие, нито пуши. Добро семейство, иска да има деца. Е, викам си, най-после уцелих, тук май ще ми се падне честта. Една сутрин, вече се бях пренесъл при нея, събужда  ме в седем сутринта. Защо толкова рано, я питам. Ами, на църква ще ходим, ми отговаря тя. Ааа, аз не съм католик, гледам да се измъкна. Няма такива работи, заявява тя. Или тръгваш на църква с мене, или напускаш дома. Огледах се, хубава беше жената, и дървото ú беше хубаво, и ябълките ú доста ги биваше,  ама си исках си моята свобода. Всяка неделя да ходя на църква под строй, нямаше да го позволя, нито можех да се примиря и да преглътна жена да командва сърцето.. Разперих криле и  пак полетях в друга държава, да търся къде е моето място  да живея с развети крила.

По европейски, се приземих в Австрия. Ред, дисциплина, моите сладкиши и торти се купуваха доста добре. Шефката беше доволна, пък и ме позаглеждаше, а и сочна беше като жена. И аз се завъртях около нея. Вече даже си мечтаех такива неща - как ще се оженим, ще си имаме  наша сладкарница, ще гледаме две-три здрави деца. Хайде, казвам ú, да идем да кажем на вашите. Хубаво, отговаря  тя, но трябва да искаме позволение да им отидем на гости. Започнах да се смея като побъркан. Как ще искам позволение да ходя да видя майка си. Ами у нас, казва, е така, искаш позволение, ако те приемат, отиваш. Седнах си пак на гъза,  казвам си, и тук не е за мене. Не искам деца, дето да ги възпитат така.  

Но вече се уморих от полети.  От болка се стегна душата. Половината свят прелетях, място за  гнездо не намерих. Крилата летят, а душата  се мъчи. На чужда земя не  ми е  било писано да съм  щастлив.

Бях скътал някоя пара през годините, реших да се върна у дома. Дядо ми още крепеше животеца, исках да го видя пак. Слязох от самолета и мърсотията ме удари в очите. Бях забравил колко е сива София, какви задръствания има по всяко време на деня, колко е тежък въздуха, колко са мрачни  хората. Тук ли, сине Димитре, ще останеш да отгледаш деца? Питам се аз и право на автобуса за Петрово. В последния момент го хващам от Автогарата и сядам на  седалката като пребит. Тъкмо съм решил да задряма, стюардесата  ме сбутва по балкански. На една жена  ú стана много лошо, може ли да си смените местата, че никой не иска от другите. Що да не може, викам,  къде ще спя, на първа седалка или последна, няма значение. И сядам  на нейното място, а там, едно момиченце - капчица. Отивала на гости при баба си. Студентка последна година по медицина. От нашето село му корена. Усмивката му, усмивка, смехът му,  планинско утро. Леле, сине Димитре, викам си, сега изгоря. От дума на дума се разговорихме, каза, че ще остане месец при баба си. И така ума ми завъртя, че на село отидох и си останах.

Отворих малка сладкарница, ама и хляб започнах да правя. Мария си взе дипломата и започна работа в здравната служба. Дядо дочака да ремонтирам старата къща, да насадя нова асма и си отиде доволен.  А птицата на сърцето най-после  намери своето място да свие гнездо и отгледа деца.

В  сянката на Али Ботуш небето е най-синьо и истинско. Най-широко  тук е за полет на моите мощни крила. Понякога се сещам за  широкия свят, дето го обиколих половината, и пак ме сърбят крилата, но  срещам усмивката на най-прекрасната жена и   прибирам  нея и децата на топло под мойто крило, в най-хубавото гнездо -  дядовата къща под асмата, в най-хубавата земя, родината.