Веднъж, на един лов, излязохме една по-малка група. Всички други трябваше да се разположат на пусия, а моята задача беше да отида през няколко долчини по-нататък и там да пусна кучето.
След което и сам да вървя през гората към пусията, та ако мога и аз да подплаша някакъв дивеч към тях.
Отидох на мястото си, изчаках определеното време и в уточнения час развързах гончето. Предполагаха че то веднага ще започне да дири, и да вдигне и да подгони дивеча към пусията. Обаче кучето като хукна по права линия - направо към пусията, при стопанина си, горския. А аз какво да правя – пак започнах да декламирам, да пея, да хвърлям камъни из гъсталаците.
А кучето като отишло при горския, разшетало се там из гората, попаднало на следа на сърна и я подкара към мене.
Бях доста високо, почти под билото, там където гората свършваше и почваха поляните. Видимостта бе добра и видях през две долчинки сърната. Разбрах, че ще излезе точно пред мене. “От дивите животни само сърната е по-блейок, по-будала, само тя ...