6 апр. 2013 г., 12:59
Сърничките
9 мин за четене
Веднъж, на един лов, излязохме една по-малка група. Всички други трябваше да се разположат на пусия, а моята задача беше да отида през няколко долчини по-нататък и там да пусна кучето.
След което и сам да вървя през гората към пусията, та ако мога и аз да подплаша някакъв дивеч към тях.
Отидох на мястото си, изчаках определеното време и в уточнения час развързах гончето. Предполагаха че то веднага ще започне да дири, и да вдигне и да подгони дивеча към пусията. Обаче кучето като хукна по права линия - направо към пусията, при стопанина си, горския. А аз какво да правя – пак започнах да декламирам, да пея, да хвърлям камъни из гъсталаците.
А кучето като отишло при горския, разшетало се там из гората, попаднало на следа на сърна и я подкара към мене.
Бях доста високо, почти под билото, там където гората свършваше и почваха поляните. Видимостта бе добра и видях през две долчинки сърната. Разбрах, че ще излезе точно пред мене. “От дивите животни само сърната е по-блейок, по-будала, само тя като хване една височина по барчината, все тоя карар държи!” Бях момченце, бяхме с един от чичовците ми в гората, и при нас спря един ловджия. Разприказваха се с чичо ми и оттам съм запомнил тези думи. По-късно и сам се убедих, че е така.
И така, сърната се показа на високото, после хлътна и изчезна в ниското. Беше през две долчинки от мене, но знаех, че поддържайки този хоризонтал, след малко точно пред мене ще изскочи. И се прилепих до един бук. След малко, навело муцуна към земята, видях по следата ѝ с лай да премине и кучето.
Съвсем не бях настроен да стрелям по сърна. Дори при разпределението на ролите се радвах, че съм гонач, че няма да ми се наложи да стрелям и да убивам. Но обстановката се измени – ако сега аз не я застрелям, трябва да се върнем празни.
И сърната се показа пред мене. Беше тригодишно сръндаче. Носеше се бавно, със спокойни, плавни скокове. Шията му беше дълга и грациозна, главичката му изящна, с кафяво около муцунката и очите, овенчана с две правилни рогчета с по три разклонения.
Прилепен бях до ствола на бука, бях облечен с едно от старите ни летателни якета, на цвят сиво като кората на бука, не мръдвах и не шаввах, би трябвало да не ме забележи. И тя не ме забеляза, и скачаше право към мене.
Прицелих се в гърдите ѝ и натиснах спусъка – изстрел не последва. Отново, както и друг път ми се е случвало, пушката се оказа на предпазител.
С последния си скок сърната стъпи на две крачки пред мене, почти пред дулото на пушката, видя ме, отскочи встрани, заобиколи ме и отмина. Бързо изместих предпазителя, извърнах се след нея и стрелях в бялото петно на задницата ѝ. Патронът пак беше с най-едрите съчми, и като знаех какво поражение бяха нанесли на глигана, очаквах че и сърната веднага ще падне. Но тя си продължи и изчезна от погледа ми. След минутка дотърча и кучето. Очаквах че то ще я открие паднала някъде наблизо, но то продължи с лай по следата и заглъхна някъде далече към рекичката.
Ама че работа, как можах да я пропусна. Всички на мене са разчитали. Явно бях я ранил, по следата ѝ имаше следи от кръв. Събрах няколко кървави шумки, за да ги покажа като доказателство, че съм я улучил; а защо не е паднала - божа работа.
Отидох при останалите, събрахме се. Кой стреля? Аз стрелях. Не можа ли да я улучиш? Улучих я, но не падна.
В това време пристигна последният от ловците, той беше оръжейника на поделението. Спокойно, каза, сърната падна. Слязла е до реката и там е паднала. Кучето я намери и легнало до нея. Като чух къде спря да лае, и ги открих.
Този оръжейник беше и добър препаратор. След година или две, като отидох в оръжейната, видях на стената препарирана шията и главата на сръндаче. Шията е била изрязана много дълга, почти от плещите, и дори препарирана изглеждаше много грациозна. И аз като хипнотизиран се втренчих в нея.
- Какво, харесва ли ти? – запита ме оръжейникът.
- Да, много! Но аз тази сърна съм я виждал някъде, страшно ми е позната!
- Ами това е тя, твоята. Помниш ли го оня лов …
Но защо се отказах, какво ми беше най-тежкото в лова, какво не можех да понеса?
Стреляш по бягащия като стрела заек, и след изстрела той се прекълбучи и остане на място. Стреляш по летящия фазан или по летящата яребица, птицата се преметне през глава и тупне на земята. Удоволствието от точния изстрел е голямо, бих казал – опияняващо!
Но отидеш да го вземаш, и се окаже, че дивечът е само ранен. И заекът започва да се влачи по земята и да пищи, птицата бие със здравото си крило и напразно се опитва да излети, сърничката се опитва да се изправи, но не може и като дете плаче.
Една сърничка плачеше, ранена.
Ловецът, млад, стоеше на колене
и молеше, и стенеше над нея.
А другите ловци му се присмяха:
- Друг път да стреляш тъй, че да не плаче!
И в тоя момент ти идва да се самоубиеш. Идва ти да строшиш пушката в главата си.
Но нищо не можеш да направиш, трябва да ги доубиеш. И да ги оставиш, все едно, няма да оцелеят – или ще умрат от раните си, или ще станат жертва на хищниците.
В Странджа, в землището на село Бръшлян, един от старите местни ловци стреля по сърна. Сърната падна на място, и мене, като най-млад, ме изпратиха да я взема. Но когато приближих, сърната се изправи и поиска да побегне. А краката ѝ не я слушаха. И в очите ѝ, и в целия ѝ вид имаше такова огромно учудване, такова недоумение от това защо краката ѝ, вероятно за първи път в живота ѝ, не я слушат! След което рухна на земята и умря с прехапан език.
Както ако на човек са съобщили някаква ужасна вест, вест за страшно нещастие, вест която той не би могъл да понесе, и затова не може и не иска да я възприеме, и си мисли че това не може да бъде - такова недоумение се четеше в погледа ѝ!
Така учудена в гората,
ранената сърна се спира,
а после рухва на земята,
език прехапва и умира.
И още едно:
Рано групата ловци свърши да ловува.
Докато лова делят, всички се шегуват.
Но е тъжен и мълчи младият ловджия,
за когото днес твърдят че е късметлия.
С много труден изстрел днес той уби сърната,
и на него, за трофей, дадоха главата.
Уж отрязана глава, а очите плачат,
и муцунката трепти над език прехапан.
“В планината да бях сам, да умирах гладен,
пак сърна не бих убил, за да се нахраня.
От жестокост ли сега аз това направих,
или пък от суета – за да ме похвалят?
Истината е, че днес думата ловджия,
се явява синоним с думата “убиец”. …”
И това стихотворение не е плод на въображението, и то е преживяно.
Най-важното от свойствата, което и отличава живата природа, не е обмяната на веществата, а свойството да се изпитва болка! Не трябва никога да го забравяме – когато разговаряме с децата, с животните, с цветята, помежду си!
Но не, не е вярно, че ловците са само убийци. Те стреляха по дивеча, но и го развъждаха, и го разселваха, и го защитаваха. И ако имаше достатъчно дивеч в България, то се дължеше главно на ловците. Не описвам тук какви хранилки и заслони за дивеча сме правили, и как сме ги подхранвали в сняг и поледица.
Веднъж, придружени от офицер и старшина от гранични войски, ходихме на лов зад кльона. Кльонът е високата телена, от бодлива тел, ограда на държавната граница. До нея е изорана граничната бразда. Фактическата граница върви по река Резовска, но кльонът беше изтеглен на места на няколкостотин метра в наша територия, та ако има сигнал за нарушение, нарушителят да бъде задържан преди реката.
Мене много ме беше яд, че има кльон. Не стига, че част от землището на Малко Търново беше останало зад границата, но по този начин и няколко квадратни километра от българската територия му се отнемаха. Поради което няколко колиби останаха необитаеми, нивите им запустяха, пашата не се използваше. Обидно ни беше и като знаехме, че от другата страна на границата кльон няма – там си пасяха стадата до реката, и ги пояха на реката, и си ловяха риба в река Резовска.
Тогава това много ни тежеше. Но сега вече ако ще и два кльона да има – в Странджа вече няма ни земеделие, ни животновъдство, ни рудодобив, и земята е запустяла. И главното – няма ги вече хората, няма хора, за които тези места да са родни и мили.
Та предполагаше се, че там, зад кльона, където ловци не ходят, ще има повече дивеч. Но нищо нямаше. Защото там дивечът не беше защитен, и граничарите свободно и по всяко време са го стреляли.
И още случки бих могъл да разкажа, но това хоби не беше за мене.
Това, че съм станал и че известно време съм бил ловец, си го отчитам за грешка.
И ако има прераждане, и ако някога и аз се преродя, дано никога да не я повторя.
(Край).
След което и сам да вървя през гората към пусията, та ако мога и аз да подплаша някакъв дивеч към тях.
Отидох на мястото си, изчаках определеното време и в уточнения час развързах гончето. Предполагаха че то веднага ще започне да дири, и да вдигне и да подгони дивеча към пусията. Обаче кучето като хукна по права линия - направо към пусията, при стопанина си, горския. А аз какво да правя – пак започнах да декламирам, да пея, да хвърлям камъни из гъсталаците.
А кучето като отишло при горския, разшетало се там из гората, попаднало на следа на сърна и я подкара към мене.
Бях доста високо, почти под билото, там където гората свършваше и почваха поляните. Видимостта бе добра и видях през две долчинки сърната. Разбрах, че ще излезе точно пред мене. “От дивите животни само сърната е по-блейок, по-будала, само тя като хване една височина по барчината, все тоя карар държи!” Бях момченце, бяхме с един от чичовците ми в гората, и при нас спря един ловджия. Разприказваха се с чичо ми и оттам съм запомнил тези думи. По-късно и сам се убедих, че е така.
И така, сърната се показа на високото, после хлътна и изчезна в ниското. Беше през две долчинки от мене, но знаех, че поддържайки този хоризонтал, след малко точно пред мене ще изскочи. И се прилепих до един бук. След малко, навело муцуна към земята, видях по следата ѝ с лай да премине и кучето.
Съвсем не бях настроен да стрелям по сърна. Дори при разпределението на ролите се радвах, че съм гонач, че няма да ми се наложи да стрелям и да убивам. Но обстановката се измени – ако сега аз не я застрелям, трябва да се върнем празни.
И сърната се показа пред мене. Беше тригодишно сръндаче. Носеше се бавно, със спокойни, плавни скокове. Шията му беше дълга и грациозна, главичката му изящна, с кафяво около муцунката и очите, овенчана с две правилни рогчета с по три разклонения.
Прилепен бях до ствола на бука, бях облечен с едно от старите ни летателни якета, на цвят сиво като кората на бука, не мръдвах и не шаввах, би трябвало да не ме забележи. И тя не ме забеляза, и скачаше право към мене.
Прицелих се в гърдите ѝ и натиснах спусъка – изстрел не последва. Отново, както и друг път ми се е случвало, пушката се оказа на предпазител.
С последния си скок сърната стъпи на две крачки пред мене, почти пред дулото на пушката, видя ме, отскочи встрани, заобиколи ме и отмина. Бързо изместих предпазителя, извърнах се след нея и стрелях в бялото петно на задницата ѝ. Патронът пак беше с най-едрите съчми, и като знаех какво поражение бяха нанесли на глигана, очаквах че и сърната веднага ще падне. Но тя си продължи и изчезна от погледа ми. След минутка дотърча и кучето. Очаквах че то ще я открие паднала някъде наблизо, но то продължи с лай по следата и заглъхна някъде далече към рекичката.
Ама че работа, как можах да я пропусна. Всички на мене са разчитали. Явно бях я ранил, по следата ѝ имаше следи от кръв. Събрах няколко кървави шумки, за да ги покажа като доказателство, че съм я улучил; а защо не е паднала - божа работа.
Отидох при останалите, събрахме се. Кой стреля? Аз стрелях. Не можа ли да я улучиш? Улучих я, но не падна.
В това време пристигна последният от ловците, той беше оръжейника на поделението. Спокойно, каза, сърната падна. Слязла е до реката и там е паднала. Кучето я намери и легнало до нея. Като чух къде спря да лае, и ги открих.
Този оръжейник беше и добър препаратор. След година или две, като отидох в оръжейната, видях на стената препарирана шията и главата на сръндаче. Шията е била изрязана много дълга, почти от плещите, и дори препарирана изглеждаше много грациозна. И аз като хипнотизиран се втренчих в нея.
- Какво, харесва ли ти? – запита ме оръжейникът.
- Да, много! Но аз тази сърна съм я виждал някъде, страшно ми е позната!
- Ами това е тя, твоята. Помниш ли го оня лов …
Но защо се отказах, какво ми беше най-тежкото в лова, какво не можех да понеса?
Стреляш по бягащия като стрела заек, и след изстрела той се прекълбучи и остане на място. Стреляш по летящия фазан или по летящата яребица, птицата се преметне през глава и тупне на земята. Удоволствието от точния изстрел е голямо, бих казал – опияняващо!
Но отидеш да го вземаш, и се окаже, че дивечът е само ранен. И заекът започва да се влачи по земята и да пищи, птицата бие със здравото си крило и напразно се опитва да излети, сърничката се опитва да се изправи, но не може и като дете плаче.
Една сърничка плачеше, ранена.
Ловецът, млад, стоеше на колене
и молеше, и стенеше над нея.
А другите ловци му се присмяха:
- Друг път да стреляш тъй, че да не плаче!
И в тоя момент ти идва да се самоубиеш. Идва ти да строшиш пушката в главата си.
Но нищо не можеш да направиш, трябва да ги доубиеш. И да ги оставиш, все едно, няма да оцелеят – или ще умрат от раните си, или ще станат жертва на хищниците.
В Странджа, в землището на село Бръшлян, един от старите местни ловци стреля по сърна. Сърната падна на място, и мене, като най-млад, ме изпратиха да я взема. Но когато приближих, сърната се изправи и поиска да побегне. А краката ѝ не я слушаха. И в очите ѝ, и в целия ѝ вид имаше такова огромно учудване, такова недоумение от това защо краката ѝ, вероятно за първи път в живота ѝ, не я слушат! След което рухна на земята и умря с прехапан език.
Както ако на човек са съобщили някаква ужасна вест, вест за страшно нещастие, вест която той не би могъл да понесе, и затова не може и не иска да я възприеме, и си мисли че това не може да бъде - такова недоумение се четеше в погледа ѝ!
Така учудена в гората,
ранената сърна се спира,
а после рухва на земята,
език прехапва и умира.
И още едно:
Рано групата ловци свърши да ловува.
Докато лова делят, всички се шегуват.
Но е тъжен и мълчи младият ловджия,
за когото днес твърдят че е късметлия.
С много труден изстрел днес той уби сърната,
и на него, за трофей, дадоха главата.
Уж отрязана глава, а очите плачат,
и муцунката трепти над език прехапан.
“В планината да бях сам, да умирах гладен,
пак сърна не бих убил, за да се нахраня.
От жестокост ли сега аз това направих,
или пък от суета – за да ме похвалят?
Истината е, че днес думата ловджия,
се явява синоним с думата “убиец”. …”
И това стихотворение не е плод на въображението, и то е преживяно.
Най-важното от свойствата, което и отличава живата природа, не е обмяната на веществата, а свойството да се изпитва болка! Не трябва никога да го забравяме – когато разговаряме с децата, с животните, с цветята, помежду си!
Но не, не е вярно, че ловците са само убийци. Те стреляха по дивеча, но и го развъждаха, и го разселваха, и го защитаваха. И ако имаше достатъчно дивеч в България, то се дължеше главно на ловците. Не описвам тук какви хранилки и заслони за дивеча сме правили, и как сме ги подхранвали в сняг и поледица.
Веднъж, придружени от офицер и старшина от гранични войски, ходихме на лов зад кльона. Кльонът е високата телена, от бодлива тел, ограда на държавната граница. До нея е изорана граничната бразда. Фактическата граница върви по река Резовска, но кльонът беше изтеглен на места на няколкостотин метра в наша територия, та ако има сигнал за нарушение, нарушителят да бъде задържан преди реката.
Мене много ме беше яд, че има кльон. Не стига, че част от землището на Малко Търново беше останало зад границата, но по този начин и няколко квадратни километра от българската територия му се отнемаха. Поради което няколко колиби останаха необитаеми, нивите им запустяха, пашата не се използваше. Обидно ни беше и като знаехме, че от другата страна на границата кльон няма – там си пасяха стадата до реката, и ги пояха на реката, и си ловяха риба в река Резовска.
Тогава това много ни тежеше. Но сега вече ако ще и два кльона да има – в Странджа вече няма ни земеделие, ни животновъдство, ни рудодобив, и земята е запустяла. И главното – няма ги вече хората, няма хора, за които тези места да са родни и мили.
Та предполагаше се, че там, зад кльона, където ловци не ходят, ще има повече дивеч. Но нищо нямаше. Защото там дивечът не беше защитен, и граничарите свободно и по всяко време са го стреляли.
И още случки бих могъл да разкажа, но това хоби не беше за мене.
Това, че съм станал и че известно време съм бил ловец, си го отчитам за грешка.
И ако има прераждане, и ако някога и аз се преродя, дано никога да не я повторя.
(Край).
© Ангел Чортов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Сега ми стана ясно,защо си се отказъл от лова,та ти си такава поетична душа,едва ли само сърна те би разплакала.Хубаво е!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
