Сътворението в черния безкрай
Винаги съм искал да летя. Представял съм си как летя високо в небето и гледам красивата природа. Минавам над зелени гори, заснежени планини, красиви езера и чудни местенца, които не познават все още човешката злост.
Усещам вятъра в лицето си. Усещам слънцето по кожата си. Поглеждам встрани и виждам царя на небесата. Красив и величествен, орелът разперил криле, порещи вятъра.
Времето е спокойно, дори сякаш е спряло. Небето е прекрасно синьо, дори кристално. Снежно бели облаци, пухкави като зайчета бавно и капризно дефилират над земята.
Долу на земята всичко кипи от живот. Животни, растения... Всичко е в хармония. Снижавам се ниско. Толкова ниско, че мога да докосна меката трева, мога да докосна чистата и животворна вода, извираща дълбоко и високо в планините и земните недра.
Продължавам с полета си. Отново се издигам високо. Сега искам да взема късче от снежните върхове, издигащи се от векове. Искам да взема капка вода от най-чистите и невинни реки и езера. ...