Сътворението в черния безкрай

   Винаги съм искал да летя. Представял съм си как летя високо в небето и гледам красивата природа. Минавам над зелени гори, заснежени планини, красиви езера и чудни местенца, които не познават все още човешката злост.

   Усещам вятъра в лицето си. Усещам слънцето по кожата си. Поглеждам встрани и виждам царя на небесата. Красив и величествен, орелът разперил криле, порещи вятъра.

   Времето е спокойно, дори сякаш е спряло. Небето е прекрасно синьо, дори кристално. Снежно бели облаци, пухкави като зайчета бавно и капризно дефилират над земята.

Долу на земята всичко кипи от живот. Животни, растения... Всичко е в хармония. Снижавам се ниско. Толкова ниско, че мога да докосна меката трева, мога да докосна чистата и животворна вода, извираща дълбоко и високо в планините и земните недра.

   Продължавам с полета си. Отново се издигам високо. Сега искам да взема късче от снежните върхове, издигащи се от векове. Искам да взема капка вода от най-чистите и невинни реки и езера. Искам да откъсна парченце от най-плодородната земя. Накрая искам да си взема частица от слънчев лъч. Тогава отново ще се издигна високо и ще изляза отвъд. Ще потъна в безкрайния мрак и там някъде ще създам мой собствен свят.

Ще извадя късчето земя, за да има къде да стъпя. После ще излея капката вода върху късчето земя, за да роди нов живот. Ще издигна високо частицата слънчев лъч, за да огрява новия живот и накрая ще извадя отчупеното от най-величествените снежни върхове и ще ги поставя в краищата на новата земя, за да я пазят от злото. За да я пазят от безкрайните черни ветрове. И отново ще се издигна високо и ще полетя в невинната чистота и нежност.