Наех го, защото нещо във вида му ми подсказваше, че лесно може да бъде купен. Бе прекалено доверчив, изключително очарователен, слушаше музика и според ритъма ù  определяше собствената си походка - висок, едър, с черна коса и много странни очи (спрямо слънцето преливаха от кестеняво до маслено зелено).

 Имах талант - през целия си живот може би се научих само да разпознавам хората с минало. Всички знаем, че те лесно могат да бъдат изкушени, стане ли дума за пари или нещо повече. Умират да разнообразят сивото си ежедневие. Точно от такъв човек имах нужда. Само той щеше да се съгласи на предложението ми. Не бях глупава, отлично знаех, че ще ми се наложи да излъжа не малко пъти, но щеше да си струва.

Нямах никакви трудности в убеждаването му. След точно половин час той седеше в дома ми и пиеше от кафето ми.

-         Горчиво ли е, Джак?

-         Определено. - отговори момчето, изсипвайки поредната, препълнена със захар, лъжичка.

-         Ще ти кажа нещо, това кафе прилича на живота много повече, отколкото си мислиш. - след тези мои думи той замълча, стискаше чашата в ръцете си и ме гледаше с мокрия си поглед. Животът е горчив през цялото време, особено ако гледаш на него все едно си роден, за да умреш.

-         Тук грешите, той е такъв, какъвто ние си го направим - ако го подсладим, ще е сладък, ако не сложим захар от някакви съображения, значи вината е наша.

-         А какво ще кажеш за хората, които крадат „захарта” на другите?

-         Не заслужават да живеят. - отговори спокойно той.

-         Знаех от мига, в който те видях, че съм попаднала на точния човек. Ето какво, подозираш ли защо си тук?

-         Ни най-малко, госпожо.

-         Госпожице, ако обичаш. Има една жена, която открадна не само „захарниците” в моя дом, а и на много други. Усещаш ли накъде бия, Джак?

-         Мисля, че да.

-         И какво мислиш по този въпрос?

-         Кога започваме? – погледът му се промени. До преди малко той изглеждаше просто едно наивно и страхливо зайче, а сега... В очите ми имаше такъв гняв, такава злоба, каквато никога не бях виждала. Вдигнах чашата с кафето си и я сложих за миг пред устата ми, за да скрия усмивката. Е, ще те чакам утре вечерта тук.

-         До тогава. - той изпи кафето до дъно, стана от креслото и хвана ръката ми нежно. Сигурна ли сте, че си струва?

-         Кое?

-         Куршумът, госпожице? Както казах, някои хора не заслужават да живеят, но са толкова жалки, че дори един куршум е прекалено скъп, за да бъде похабен в тяхна чест.

-         Ще видиш, че дори два си струват. Лека нощ.

-         Лека нощ.

Изпратих го до вратата, седнах на масата и си сипах чаша "Хабанера секо“, идва от Гватемала и е пивко като скоч, силно като водка и по-коварно от абсент. Ако не можете да устоите на смес от тези три питиета - а кой ли може? - не посягайте към „Хабанера секо”. Така прекарах цялата нощ, в размисли, а после безкрайна радост от избледняването им.

Събудих се чак на другия ден вечерта. Още преди да се освестя, в ушите ми бучеше някакъв звук. Имах чувството, че цяла вечност ми е била нужна да идентифицирам звънеца. Станах плавно и се запътих към вратата. Погледнах през шпионката, сякаш имаше шанс някой друг да иска да ме види.

-         Добър вечер, госпожице...

-         Не изричай името ми, няма нужда. Става ми още по-лошо след такава нощ, когато го чуя.

-         Моля да ме извините. - чак сега забелязах колко беше хубав. Беше се изтупал, сякаш не отиваше някъде по работа, а на среща. Една индиговосиня вратовръзка подчертаваше светлата му кожа, пъстрите очи и черната коса. Имаше нещо наистина очарователно в погледа му.

-         Заповядай, какво ще пиеш?

-         Нещо силно... Стига да не е проблем за вас. - отговори решително, не отделяше погледа си от мен.

-         О, имам точно това, от което се нуждаеш. - сервирах му от моето пиво и се настаних до него на дивана. Хванах чашата с едната си ръка, а с другата нервно тупах по крака си. Това беше тик от детството ми, който така и не отмина с напредването на възрастта.

-         Разкажете ми всичко. - звучеше колкото ентусиазиран, толкова и сериозен. Чувствах се като жена, за която този мъж щеше да стори всичко.

-         Започна преди много години. Влюбих се, истински...

-         Обзалагах се, че с това ще започнете.

-         Какво ви накара да мислите така?

-         Свикнал съм, това ми е работата. Да се справям с нечия любов, довела до толкова омраза. Повярвайте ми, от личен опит знам, че където нещастието и страданието са белязали челото на човек, оръжието е било любов.

-         Тук трябва да се съглася. Както казах, влюбих се непоправимо. Беше първата ми истинска любов. А тя ми отне всичко. Разочарова ме (най-добрата си приятелка). Дълго време отказвах да видя истината, защото я смятах за добър човек, различен от другите, за интелигентен и душевно красив, но се оказа, че греша. Един ден се събудих и лъжите свършиха. Него го нямаше, нея също. Дълги години се борих, за да преодолея това. Накрая написах едно писмо до тази жена. Исках той да разбере що за стока е, тъй като наистина, като всеки влюбен, бе заслепен. Когато тя го получи, реши да сложи край на живота си, но явно е прекалено страхлива да го направи сама. Тук се намесваш ти, Джак... Ще помогнем ли на самовлюбеното момиче?

-         Несъмнено. - погледна ме той с широка усмивка и изпи питието си на екс.

Сипа втора чаша и пресуши и нея. Можех да го спра, но не исках... Нещо в него ми напомняше на мен. Той остави чашата върху стъклената маса и  бавно обиколи ръба ù с върха на пръстите си. Сетне докосна устните ми, когато се облизах, усетих зашеметяващия вкус на алкохола. Дори не си спомням как устните му се бяха озовали така близо до моите... И аз го желаех не по-малко от него. Докоснах врата му с ноктите си и нежно ги придвижих, придърпвайки го към мен, докато не се целунахме... Ръката му нежно се движеше от колената към бедрата ми... Любихме се, както никога през живота ни. Чувствах го така силно, както самата първа любов. Да, наистина имаше нещо в него - омраза и любов в едно, гняв, непокоримост, желание... В него имаше огромна искра живот, която запали отдавна изсъхналото ми сърце. Точно от това имах нужда, от него... Перфектният.

Когато се събудих на следващата сутрин, го нямаше в спалнята. Бавно се изправих и се насочих към дневната. Седеше и галеше пушката си, взирайки се в пушека на шоколадовата си пура. Никога няма да забравя този аромат на опиянение...

-         Готов ли си?

-         Напълно, само ми дайте знак. - хванах първото листче и химикал, които ми попаднаха и му написах с треперещи ръце адрес и час.

-         Сигурна ли сте? Веднъж дадете ли ми това, няма връщане назад.

-         Вземи го, преди да съм се разколебала. И двамата знаем, че това е редно. Такива хора трябва да понесат наказанието си.

-         Всичко ще мине по план. Колкото до снощи...

-         Нека забравим случилото се, за да не замъгли преценката ти. Просто свърши работата си. На гърба на листа има друг адрес и код. Отиди в банката срещу градския парк и въведи този код на шкаф номер 13. Там е възнаграждението ти.

-         Ще те видя ли отново? - попита ме с надежда.

-         Не. Оттук нататък не ме познаваш. Това между мен и теб само може да ти навреди, затова се погрижи за себе си.

-         Но...

-         Няма но... Просто го направи, заради мен. - хванах ръката му и я стиснах здраво, после го бутнах до вратата и го погледнах за последно, пуснах го и я тръшнах зад гърба си. Разплаках се...

Четири часа по-късно жена с воал пред лицето си беше застреляна. Един изстрел -  право в сърцето. Убиецът се приближи до жертвата си. Нещо в него си бе отишло. Вдигна воала. Една сълза се отрони от очите му и се приземи върху посинелите устни на една разядена от чувство за вина жена, която бе обикнал за толкова кратко. Наемникът в черно побягна. Стигна до банката, подаде кода и получи кашон в замяна. Отиде в парка и седна на една пейка, разтвори картона - сто хиляди долара в брой и едно писмо:

„Влюбих се непоправимо. Беше първата ми истинска любов. Отнех ù всичко. Разочаровах я (най-добрата ми приятелка). Дълго време отказвах да видя истината, защото се смятах за добър човек, различен от другите, за интелигентен и душевно красив, но се оказа, че греша. Един ден се събудих и лъжите свършиха. Него го нямаше, нея също. Дълги години се борих, за да преодолея вината. Накрая получих едно писмо от тази жена, чийто живот съсипах. Когато го получих, реших да сложа край на живота си, но явно съм прекалено страхлива да го направя сама. Тук се намесваш ти, Джак... Наистина помогна на едно отчаяно момиче. Не съжалявай, нищо не е по твоя вина. Ще се срещнем в друг живот. ”

 Дълго време отчаяният убиец седя, взирайки се в дъждовните облаци, които вятърът движеше в различна от разположението на градчето посока.

„Ако завали, докато преброя до десет, няма да сложа край и на своя живот. Ще извикам колкото силно мога, а после ще продължа по пътя си. И никога повече не ще отнема нечий живот. Ще живея с тези пари и някой ден, когато съм достатъчно силен, ще разкажа на света историята си. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем,  осем, девет...”

„22.06.2020.

 Нае ме, защото нещо във вида ми ù подсказваше, че лесно мога да бъда купен. Бях прекалено доверчив...”