Т р ъ п к а

Беше обикновен пролетен ден. От слънцето капеше злато. Но надали някой забелязваше. Хората отдавна загубиха своите способности да виждат тези неща. Те имаха много по-важни дела – потънали в самите себе си, се изживяваха като своеобразен център на света.

А слънцето пееше и сипеше злато...

Вивиан бе на предела на силите си. Всичко човешко отдавна за нея умря – внезапно, като покосено от чума. Остана само някаква бледа следа – от минало, настояще и бъдеще – понятия, които безнадеждно се размиха едно в друго, за да загубят всякаква форма...

Тя отвори прозореца и погледна с празен поглед навън. Отсреща сивееха плътно фигурите на стари дървета. Големият парк беше магичното място, което успяваше понякога да ú вдъхне живот. Само понякога. Сега дърветата странно мълчаха. Пролетната напоритост ги беше докоснала и те се подготвяха за новото зачеване, тръпнейки в очакване на поредните си рожби. А в небето тичаха птици. Синевата се прорязваше от бели кълбести облаци, между които показваше срамежливо глава слънцето.

Изведнъж Вивиан съсредоточи поглед нагоре, нещо странно прикова очите ú, които отказаха своя инстинкт на мигане. Между белите облаци,  като дълбок кладенец, синееше късче небе. Но не само това! През отвора, нарисуван все едно от ръка на художник, поглеждаше частица от слънцето. И сипеше на тънка струя... Но какво беше това? Светлина? Или... Не може да бъде! Злато да тече от небето!

Вивиан спря да диша. Не смееше да мисли дори. Тя знаеше, че нещо в нея е отдавна объркано. Но чак дотолкова, че да вижда нереални неща? В този момент дори и страх не почувства. Може би вече се беше научила, че страхът е излишен. Нищо не може да помогне, ако е речено да те споходи това, което някой е предопределил за теб. От какво да се страхува? Какво повече би могло да се случи? Всъщност, не беше ли различно усещане? Та това е нещо велико! Слънцето да излива злато! Ще има ли кой да го събере? Вивиан отмести плавно поглед надолу – едва, едва... по пътя на тънката златна пътечка.

Не можа да види къде се излива магичната слънчева течност. Плътната завеса от стари дървета скриваше от очите ú с преплетени клони алеите. Някъде, неизвестно къде, потъваше златният поток. Вивиан се оживи. За първи път от много време насам почувства вълнение и особена тръпка – тръпка на странна възбуда. Изведнъж животът за нея придоби някаква рамка и смисъл. Да, Вивиан се почувства пленена и заинтригувана от това, което видя. Тя не търсеше обяснения, не задаваше въпроси пред себе си, само съзерцаваше и искаше да види... По-скоро усети промяната.

Не чака повече нито миг! Грабна тичешком тънкото яке и в движение го облече, вземайки по две стъпала наведнъж. Краката й сами намираха пътя. Не разбра как потъна в тишината на парка. Дърветата алчно я прикриха в своята прегръдка. Ако някой наблюдател гледаше случайно отстрани, дори не би бил сигурен дали е видял или си е помислил, че някой е притичал натам.

Птиците замлъкнаха внезапно. Нещо странно докосваше тънката струна на тишината, която изпълни с тайнствен шепот пространството. Голите клони изведнъж напрегнаха снаги и усетиха развълнувани своите пъпки, от които скоро щяха да се родят млади зелени листа. Тайнството се прокрадна на пръсти и с вълшебна пръчица докосна всичко наоколо. Даже и Вивиан. Тя усети, почувства посоката и продължи да тича безшумно натам...

Истина ли беше всичко случващо се? Краката й се заковаха на място. Изведнъж пред очите й се разля река, а от небето течеше водопад от светлина... Или злато? Реката искреше. Танцуваха малки жълти пламъчета, грабнали като фенерчета златни топчета! Всичко излъчваше странен блясък. Дори дърветата изглеждаха позлатени, короните им светеха величествено на фона на небето. Вивиан не помръдваше от своето място. Някъде там, далече напред, отвъд реката от злато, съзря силует. Също като нея, там бе застанал безмълвно – като декор от невероятната сцена, непознат мъж. И гледаше, така гледаше, че очите му проникваха в нейните. Видя ореол над главата му... Но кой беше това? Божество? Или просто човек? Светлината танцуваше около него, пречупена в златни отблясъци.

Тогава Вивиан почувства тръпката – дълбока, силна, разтърсваща. Завладя я спонтанно, неочаквано, дръзко. Нима можеше да има подобно усещане? Нима можеше все още, след всичко, да почувства тази лавина в себе си? Питаше се, но въпросите увиснаха като мъртви в пространството. Мисълта й отказа да дава отговор. Остана само едно силно усещане – властно, превземало е педя по педя отвътре – усещане за живот!

Мъжът отсреща също изживяваше нещо, защото потръпна и прекрачи в пространството. Пелената на тишината се разкъса и някакъв загатнат стон се процеди през пролуката. Вивиан също едва доловимо помръдна. Устните й бяха пресъхнали, едва дишаше.

И тогава... над реката се спусна от нищото невиждан плетен мост – мост от злато, обкован в неизразими по красотата си фигури. Нямаше мисъл, нямаше питане. Вивиан прекрачи бавно напред и краката й сами я поведоха към светлината. Отсреща, с очи, потънали в нейните, вървеше непознатият мъж и попиваше във всяка частица от тялото ú. Въздухът вибрираше, зареден от магията на мига, а слънцето продължаваше да сипе злато.

Мостът леко потръпна, докоснат от леките стъпки на Вивиан и на мъжа, който вървеше насреща ú. Ръцете им се протегнаха неосъзнато и започнаха да се търсят в пространството. Искаха миг по-скоро да се докоснат, да усетят истинността на случващото се чрез допир, да повярват на себе си, на очите си, на тези странни усещания. Очите им се разпознаха, говореха си без думи, разказаха си за краткото време толкова много неща... Разстоянието се топеше, като пролетен сняг и изтичаше в нищото. Още крачка и...

Слънцето запляска с ръце! Изригна от радост и разля с още по-голяма плътност реката от злато, която потече в сияйни пръски по главите на двамата... Пелена обгърна двете тела точно в момента, когато се сляха в прегръдка. Вивиан и мъжът се докоснаха и потънаха в златния водовъртеж... Останаха само пръски от светлина...