Т р ъ п к а
Беше обикновен пролетен ден. От слънцето капеше злато. Но надали някой забелязваше. Хората отдавна загубиха своите способности да виждат тези неща. Те имаха много по-важни дела – потънали в самите себе си, се изживяваха като своеобразен център на света.
А слънцето пееше и сипеше злато...
Вивиан бе на предела на силите си. Всичко човешко отдавна за нея умря – внезапно, като покосено от чума. Остана само някаква бледа следа – от минало, настояще и бъдеще – понятия, които безнадеждно се размиха едно в друго, за да загубят всякаква форма...
Тя отвори прозореца и погледна с празен поглед навън. Отсреща сивееха плътно фигурите на стари дървета. Големият парк беше магичното място, което успяваше понякога да ú вдъхне живот. Само понякога. Сега дърветата странно мълчаха. Пролетната напоритост ги беше докоснала и те се подготвяха за новото зачеване, тръпнейки в очакване на поредните си рожби. А в небето тичаха птици. Синевата се прорязваше от бели кълбести облаци, между които показва ...