Джипът отби вдясно и спря до контейнера за боклук. Мъжът зад волана – добре облечен брюнет на около четирийсет години – свали стъклото, за да хвърли бутилката си от кока кола. В този момент видя, че с бърза крачка се приближава млада жена. Допреди малко тя бе стояла под един крайпътен орех.

  – Ще ме хвърлите ли? – попита тя, ококорвайки леко очи. Бе симпатична, добре сложена, леко пухкава, но не пълна. Носеше памучна рокля на цветчета, която подчертаваше тънката й талия, и кожени чехли с дебели токове. Дългата й до раменете тъмноруса коса бе прибрана зад ушите. 

  Мъжът се нацупи. Стопаджийка! Неприятно! Бе си помислила, че е спрял заради нея. Той не обичаше да качва стопаджии. Предпочиташе да е сам с мислите си, когато шофира. Но не вървеше да й откаже. Конфузна ситуация.  

  Метна бутилката и отвори вратата.

  – Заповядайте.

  Жената се усмихна чаровно и се намести предпазливо на седалката, сякаш не бе сигурна, че тя е чиста. Това не се хареса на мъжа.

  – Много благодаря! Има една отбивка пет километра по-нагоре. Ако може там да ме оставите?

  – Разбира се. – Мъжът се зарадва, че няма да я вози дълго. За няколко минути щеше да стигне до въпросното място. Запали двигателя и потегли. Жената си сложи прилежно колана, изпъна крака и се отпусна в седалката. Явно нямаше намерение да подхваща разговор, което бе хубаво.

  Тогава мъжът си каза, че е станал голям киселяк. Повечето хора предпочитаха да имат компания по пътя, каквато и да е, а той се дразнеше дори от приятна на вид дама като тази. Но той работеше в банка и му бе писнало от хора. За да си почине, му бе нужна самота.

  Парфюмът й бе приятен, но като че ли не скъп. Роклята й стоеше добре, но определено не бе маркова. Нормално. Човек, който пътува на стоп, няма как да е успял в живота. Но поне бе достатъчно интелигентна да се досети, че не бива да досажда с бърборене.

  Джипът се плъзгаше нагоре по склона, двигателят му почти не се чуваше. Хубава, скъпа машина. Бе похарчил за нея сума, равняваща се на годишната му заплата. Постепенно потъна в мисли за работата. Спокойствието му се върна.

  Тъкмо влизаше в остър завой и отред изскочи таралеж. Спирачките изскърцаха, гумите поднесоха. Мъжът изсумтя, когато предпазният колан се впи в гърдите му. На животинката й се бе разминало на косъм.

  – Тези таралежи са голяма напаст. Човек може да се пребие заради тях – подхвърли мъжът и се извърна към стопаджийката, която при рязкото спиране бе изпискала стреснато. Очите й се бяха уголемили от уплаха, лицето й бе пребледняло.

  – Ох – простена тя, сякаш събитието й бе причинило физическа болка.

  Мъжът смръщи вежди, не обичаше превземките. Включи на скорост и подкара отново джипа. Няколко минути по-късно стигна до отбивката, за която му бе споменала стопаджийката. Спря.  

  – Тук, нали?

  – Да – промълви жената, после откопча припряно колана и отвори вратата. Обаче незнайно защо не ставаше от седалката.

   Той я изгледа учудено. Присвила очи, тя като че ли се опитваше да се концентрира в нещо.

  – Добре ли сте?

  – Няма да се получи – изпъшка тя.

  – Какво? – Обзе го тревога, тази жена вероятно се опитваше да му погоди някакъв номер. Но какъв? Огледа се, за да не би от храсталаците да изскочат крадци.

  – Няма да мога да се изправя – каза тя с треперлив глас.

  – Как така? – Продължаваше да се оглежда притеснено.

  – Мисля, че стана нещо лошо с мен. Съжалявам, че…

  – Какво е станало, госпожице?

  – Май си счупих нещо.

  – Какво! Я стига глупости! Какви са тези номера!

  – Усетих изпуквания и сега ме болят кракът и гръбнакът. При спирането… съжалявам. Страдам от рядко генетично заболяване. Костите ми са крехки. Цели две години нямах проблеми… но ето, че сега се случи.

  – Не мога да повярвам! Невъзможно! От едно рязко спиране!

  Тя го погледна с очи, изпълнени със страдание, и той се убеди, че няма измама. Подкара към близката болница. Шофираше много внимателно, като се стараеше да избягва дупките. Жената седеше вдървено на седалката и хапеше устни.

  Банкерът спря пред болницата и извика санитари. Те извадиха внимателно пострадалата от джипа и я положиха на носилка. Лявото й коляно бе подуто и леко посиняло.

  – Извинете, че ви създадох толкова неприятности. – Това бяха думите, с които тя се раздели с него.

  Той вече можеше да отпраши. Нищо не го задържаше. Бе свършил каквото трябва. Чакаше го двудневна почивка в изискан хотел, в компанията на неколцина колеги от банката. Някое и друго напиване, печене на слънце, разходки. С други думи свобода, охолство и мързелуване. Метна се в джипа и пое по пътя си. Усмихна се, доволен че неприятностите са отминали. Пусна си музика, за да се отърси по-бързо от преживения стрес. Зарече се никога повече да не качва стопаджии.

  Докато си пиеше коктейлите и приказваше с колегите за работата, се усети, че мислите му често се връщат към онази жена. Чудеше се какво е станало с нея. Постепенно започна да го гризе вина – не толкова за самия инцидент, колкото за това, че бе гледал на нея с пренебрежение и подозрение. А тя накрая му се би извинила за причинените неприятности. Колко мило от нейна страна! Спомняше си натежалите й от болка очи и му ставаше криво. Ако онзи глупав таралеж не бе изскочил на пътя, тя сега щеше да е здрава… Поне да си беше направил труда да научи името й! Както никога преди, не можа да се наслади на почивката.

  Тръгна да се прибира доста по-рано от предвиденото. Колеба се доста, но накрая сви към болницата. Чувстваше се необичайно напрегнат.

  Поразпита на рецепцията и разбра, че жената се казва Галя Манчева и е настанена на третия етаж. Качи се и почука на вратата. Чу се приглушено „да“. Натисна дръжката и влезе.

  Галя Манчева лежеше на леглото до прозореца. Левият й крак бе гипсиран и почиваше върху купчина възглавници. Пръстите, чиито нокти бяха дълбоко подрязани, розовееха на фона на гнездото си от памучна вата. И сякаш сочеха обвинително към него. Заради теб, заради теб, заради теб!

  Тя го изгледа учудено и примигна, после се изчерви. Явно бе очаквала да види всеки друг, но не и него. Усмихна се нервно и понечи да се надигне на лакти, но се отказа. Усмивката й замръзна, придавайки за момент на лицето й вид на маска. Очите й бяха пъстри, с преобладаващо сини нюанси.

  – Как сте?

  – Ами… добре.

  – Много съжалявам, че така се получи.

  – Ама вие да не се чувствате виновен! Я стига! Аз постъпих глупаво, че при спирането си запънах краката в пода. Всъщност това е инстинкт. Ако бях отпусната, нямаше да пострадам.

  – Гадна работа. Нищо не ви нося. Имате ли нужда от нещо? С удоволствие бих…

  – Не, не, благодаря. Казвам се Галя, между другото.

  – Васил – рече мъжът, после пристъпи крачка напред, наведе се и й подаде ръка. Дланта й бе малка и мека и направо потъна в неговата. Той я стисна съвсем лекичко, някак страхливо.

  – Седнете, защо стърчите така!

  Васил придърпа една табуретка и седна. Отблизо кракът й, който бе свит в коляното, изглеждаше още по-плашещо неподвижен. Дебелата гипсова превръзка го бе погълнала, запазвайки обаче фините контури на мускулите. Свежата рокля на цветя бе заменена от избеляла болнична нощница, по-която имаше стари петна. Тогава той забеляза, че нещо е издуло грозната дреха през средата на гърдите.

  – Какво… – подхвана той.

  – Пукнат прешлен. Трябва да нося корсет няколко месеца.

  – Господи!

  – И аз се чудя как успях да се натроша толкова от едно рязко спиране. Голяма съм патка – подхвърли небрежно тя и пусна крива усмивка. Шегата определено не се получи.

  – Значи не можете да ставате?

  – А, ставам. Но трябва да се пазя. Всъщност бих се поразходила, ако ми помогнете да се изправя. Това лежане ме изнервя. А и вие ме гледате така, сякаш съм на умиране. Мразя да ме съжаляват.

  – О, извинете.

  – Стига сте се извинявали. Важното е, че спасихме таралежа.

  – Ха-ха. Оценявам чувството ви за хумор.

  – Да ставам, а!

  Тя се надигна и седна. Извъртя гипсирания си крак настрани и го заспуска предпазливо с приплъзване, докато петата не изтрака на пода. Взе патериците, които бяха подпрени на стената и се подготви да се набере на дръжките им. Васил се сети, че трябва да я подхване под мишниците. Отне му нищожно усилие да я „вертикализира“.

  Галя се подпря на патериците и зачака Васил да нахлузи чехъла на здравия й крак. Пръстите на банкера за миг се плъзнаха по извивката на глезена й.

  Личеше си, че за Галя патериците не са нещо ново. Тя като че ли се бе сраснала с тях. Походката й бе изненадващо стабилна, но в същото време предпазлива. Дебелият ток на чехъла потракваше ритмично, пръстите на болния крак се полюшваха над лъснатата до блясък мозайка.

  – Хубаво е, че можете да ходите – отбеляза Васил.

  – Да, и по-лош вариант имаше. Не се оплаквам, доволна съм от живота си… по принцип.

  – Какво работите?

  – Учителка по литература съм.

  – Аз съм банкер.

  – Личи ви.

  Васил се засмя, въпреки че думите й можеха да се тълкуват по най-различни начини.

  Излязоха на терасата и там си побъбриха за времето и за протестите в страната. По едно време, по предложение на Галя, минаха на „ти“. После тя пожела да полегне – болките в гърба се били засилили. Васил й помогна да се настани удобно в леглото и си тръгна.

  Докато се качваше в джипа си, банкерът си даде сметка, че не я бе попитал дали може да дойде пак на свиждане, защото се бе опасявал тя да не му откаже. Смяташе още утре да намине, натоварен с цветя, шоколади и сокчета. В главата му цареше пълна бъркотия.

  Прибра се вкъщи и дълго мисли. Чудеше се защо започва да се привързва към нея. Първоначално не бе харесал цялостното й излъчване, което бе възприел за свидетелство за нисък социален статус. Евтина рокля, нищо и никаква прическа. Самият факт, че тя пътува на стоп го бе отблъснал. Даже не бе забелязал какъв цвят са очите й. Да, тя се бе оказала интелигентна и с чувство за хумор, но… това не бе основното. Навярно подсъзнателно се чувстваше виновен за инцидента и това го подтикваше да положи грижи за нея. Което бе тъпо. Помагайки й да се изправи, бе изпитал приятна тръпка, несравнимо по-приятна от това например да подадеш ръка на наконтена дама на високи токчета, която слиза по стълбите. Подобни жестове бе правил на бившата си съпруга и те не му бяха доставяли никакво удоволствие. Всъщност бившата му жена бе имала нужда единствено от пари. Тази Галя бе таралеж в гащите. Първо, защото имаше тежък здравословен проблем. Второ, защото притежаваше особен чар, на който той не бе свикнал да устоява. Трето, бе нежна и крехка, в буквалния смисъл на думата, което го принуждаваше да проявява кавалерство. Четвърто, бе възможно да има съпруг или сериозен приятел, тоест да е недостъпна.

  Да, глупаво бе да желае жена, която спъвайки се в парка и падайки, можеше да се потроши така, че да трябва до края на живота си да седи в инвалидна количка. И друго, нищо чудно лекарите да не й разрешаваха да прави секс. Най-разумно бе да престане да мисли за нея и да не се мярка повече в болничната й стая.

  На следващия ден отиде на свиждане, „въоръжен“ с кошничка с лакомства и теменужки, които бе купил от една бабичка на пазара – незнайно защо бе решил, че Галя не обича скъпи цветя.

  Влизайки в стаята, бе попарен от неприятна гледка. Един млад мъж бе приседнал на леглото й и я галеше по челото, кимайки тъжно. Тя стрелна поглед към Васил и каза:

  – Хей, не заслужавам такова внимание! Все пак се радвам да те видя. Запознайте се. Това е Николай, братовчед ми. Намина да ми донесе някои лични вещи. О, много обичам теменужки! Благодаря!

  Банкерът се ухили, като че тежък камък бе паднал от сърцето му.

  Пак й помогна да се изправи и пак се разходиха до балкончето, където пак си побъбриха сладко. Когато внезапен порив на вятъра разпиля русите й коси, той, съобразявайки, че ръцете й са заети с патериците, се пресегна затъкна кичурите зад ушите й. След този жест Галя побърза да се прибере в стаята си. Каза:

  – Моля те, върви си. Уморена съм, искам да поспя.

  Васил си тръгна с наведена глава. Осъзнаваше, че е допуснал грешка, но не и точно каква. Докато шофираше, размишлява по въпроса. В крайна сметка реши да се държи по-дистанцирано. Но от свижданията не смяташе да се отказва. Защото чупливата Галя Манчева вече бе важна част от живота му.

  Той продължи да я посещава, но през няколко дена. Срещите протичаха приятно и за двамата, но някак сковано, не че нямаше изблици на чувство за хумор и от негова, и от нейна страна.

  Около месец след постъпването на Галя в болничното заведение, леля й, мила женица на петдесет и няколко години, пресрещна Васил на паркинга и го придърпа към себе си.

  – Трябва да поговорим – подхвърли тя и го загледа преценяващо.

  – Добре – отвърна Васил, леко смутен. Не знаеше какво да очаква.

  – Това не може да продължава.

  – Кое?

  – Много добре знаеш кое!

  Васил се намръщи. Напоследък всичко в живота му бе странно и объркващо.

  – Защо просто не ми обясниш?

  – Тя те харесва. Знае, че ти я харесваш, но ти няма вяра. Мисли, че отнасяйки се мило към нея, ти се опитваш да изкупиш някаква измислена вина, че никога не би я взел насериозно като вариант за интимна приятелка, заради заболяването й. Знаеш, че майка й почина от същото нещо, но при нея болестта бе в по-тежка форма. Вярвам, че Галя ще се закрепи и ще заживее нормален живот. Тя е силна. Скоро ще махне корсета, макар че крачето й зараства бавно и още дълго ще е в гипс. Разбери, тя се терзае, нощем почти не мигва. Не може повече така! Нещата трябва да се изяснят веднъж завинаги. Не че те обвинявам, ти си свестен мъж, но… Тя няма нищо против да бъдете само приятели, но е редно да знае…

  Васил я потупа по рамото и се втурна нагоре по стълбите. Мислеше си: „Не бива да я стискам силно, когато я прегърна, за да не я нараня. Трябва да съм много, много внимателен!“