Вед излайва. Еднократно. Това ме буди. Има някой зад вратата. Външната. Човек. Отварям. Мъж. Познавам го. Живее отсреща. Изглежда добродушен. Не се познаваме подробно. Подава ми нещо. Мое. Защо е у него!? Портфейл. По документите вътре разбрал към кого да се обърне. Много мило! Може ли да съм толкова загубен! Намерил го отвън, до колата ми. Вчера вечерта, когато се прибирах, много ми се спеше. Видимо съм бил разсеян и несръчен.
Чувствам се спасен. Като изваден навреме от критичната зона на бедствена авария.
Всичките ми документи накуп са в портфейла. Нямаше да го преживея да си вадя нови. Процедурата е садистична.
Усмихвам се. И той се усмихна. Благодаря му. Няколко пъти. Късметлия съм. Добре, че той ги е намерил. Не знам как точно да се отблагодаря. Емоционалната ми еуфория е коленичила пред тази извънредно мила и трогателна доброта. Щях да напиша човещина. Но някой да не ти върне изгубения портфейл, също е проява на човечност… Типична.
Не искам да затворя вратата. Все едно ще го направя под носа на доброто. Изчаквам го да си тръгне. После го правя.
Сам съм. С Вед. Взираме се в портфейла. В него би трябвало да има и пари.
Всички документи иначе са вътре. Включително и чисто новата ми застраховка Гражданска отговорност. За нея специално теглих потребителски кредит…
В Европа задълженията са европейски. В България привилегиите са балкански…
Това, което ще дадеш, никога не бива да е равно на онова, което ще получиш. За да не се разглезва населението.
Нека не си разваляме настроението!
Парите са тук. Броя ги. Всички банкноти са налице. Изпитвам вина. Защото подлагам на съмнение качествата на добрия човек. Не ги подлагам, просто искам да се убедя, че е станало чудо. Да, факт!
Вече не ми се спи. Страхотен ден! Човек може да не заспи от мъка, но същото така и от щастие.
Влизам в банята. Излизам и включвам лаптопа. Излъгах. Включвам лаптопа и едва тогава влизам в банята.
Ще пиша. Преди това отварям шкафа и давам награда на Вед. Безпричинно. Формата и е кръгла. С нея си почиства зъбите. Виждам, че консервите му са свършили. Ще отида да взема. Сега.
В магазина съм. Държа четири консерви с пилешко месо. По две в ръка. Пристрастен е към тях. И аз съм ги опитвал…
Чинно си чакам реда на касата. Няма много хора. Идва ред и на клиента пред мен. Мъж с прошарена коса и къса рижава брада. Той се обръща и ме поглежда. Недоумявам защо. Предлага ми да мина с консервите си пред него. Сигурно не харесва пилешко. Или кучета. Не. Количката му е пълна и не иска да чакам заради четири консерви. Оглеждам се. Да не би да има скрита камера. Да правят клип за доброто преди Коледа. Нищо не виждам. Благодаря учтиво и преминавам пред него. Взимам си рестото и питам продавачката дали наистина светът е толкова добър. Да – отвръща ми тя. Особено, когато те виждам… Последното си го измислих. Определено не съм неин тип. Благодаря още веднъж на мъжа с пълната кошница и си тръгвам. Вече не държа консервите в ръка. Лежат в торбичка.
Сега и ако колата ми отвън е измита, ще проходя по вода.
Всичко е наред. Поне засега. Колата ми е отвратително мръсна. Денят обаче е супер готин.
Автомивката ми е на път.
Подавам ключа на момчето, което ще хигиенизира колата, но то отказва да го вземе. Ново е. Вед е до мен. Разбирам. Смята, че ще го захапе. Защото е от онези породи, които нападат. Плахо ме пита, дали не му слагам намордник. Свенливо го моля да не ме пита втори път подобно нещо. Темата ми е щекотлива. Казвам му, че Вед хапе само себе си. Момчето от автомивката се усмихва. Дружелюбно, но е недоверчив. Недоверчива дружелюбност…
Ако човек не види душата ми, трудно би се доверил на тялото ѝ. Особено пък, ако човекът не е и жена…
Оставям му ключа на покрива на колата.
Вървя към нас. Страхотно момиченце крачи срещу мен. Много е сладка. Държи възрастна дама за ръка. Вероятно нейната баба. Вижда Вед и се скрива зад нея. Предлагам ѝ да го погали. Иначе ще ме обиди. Тя предпочита да си остана обиден. Възрастната дама се усмихва. Детенцето не ми се вижда вече чак толкова чаровно…
Минавам през магазина до нас. Познавам се с жената зад щанда. Сега е отвън. Пуши. Моля я да ми даде една протеинова вафла. Да не влизам с Вед вътре. Тя ми носи вафлата, а аз ѝ подавам банкнота. Тръгвам си.
Някой ме догонва. Тя. Продавачката. Връща ми ресто. Наистина ли по дяволите всички са толкова честни?!
Просълзявам се. Вътрешно. На татусите ми изобщо не им отиват сълзи…
Вкъщи съм. Лаптопът е загрял. От старата генерация е. Трябва му време. После лети. Неизбежно е. Скоро ще кацне за последно. И няма да е меко приземяване.
Ще започна нов разказ. Нещо за доброто. Вкарвам паролата. Само аз я знам. Това винаги ми е създавало проблеми с околните... Екранът примигва и се появяват няколко актуални новини от страната. Така е програмиран. Все си казвам да не се разсейвам преди писане, но съм много любопитен. Особено когато съм щастлив. Гражданската отговорност на колата ми е непокътната. Все още си мисля за това. Иначе като гражданин съм безотговорен…
Чета, че няма да има нови заводи за автомобили в България. Спомням си, че министър председателят щеше да строи. Хората, с които преговаряше, са се отказали. Сега някой друг ще му е виновен. Обаче Европа щяла да си вози боклуците насам. Кофите им за смет били препълнени. Не, че ние си нямаме боклуци… И преносно и буквално.
Тази новина може и да е финансово изгодна, но звучи гадно. Все едно ни нямат доверие за сглобяването на коли, но да горим боклук – можем. За второто и гаф да направим, проблемът си е наш. Ние от Чернобил кой знае колко не мутирахме, та от европейските боклуци ще се стреснем! Почувствах се като ученик, на който не му дават да пише на дъската, а само да бърше тебешира с гъба. Явно сме на този етап – гласуват ни доверие за по-простички неща. Може и да има някаква изгода от това да станем европейско сметище, не знам.
След това виждам лицето на Лютви Местан. Все едно гледам локум, намазан с тор. Още не са го осъдили задето уби дете в катастрофа. Течало разследване. Прокуратурата ѝ отнема вече почти година да разреши нещо толкова елементарно. Разследването в момента обвинило бащата на детето. Той бил виновен. Доказва го експертиза. Платил и гаранция. Накрая, след още една година, ще излезе, че локумът, посипан с тор, е жертва и че детето, което почина ще трябва да му плати обезщетение…
Сега разбирам, защо не ни се доверяват за автомобилните заводи. Бавно развиващи сме откъм справедливост и почтеност.
Въпреки това започвам разказа за доброто. Но, за да не му се стори на някой научнофантастичен, преди това не трябва да е гледал или чел актуални български новини.