Телефонът иззвъня... някак неочаквано. Събуди ме от просъницата и енергично вдигнах слушалката. С разтреперен от вълнение глас отроних едно неочаквано звучно "Алоооо". От отсрещната страна, за мое голямо разочарование, се чу женски глас.
- Радвам се да чуя вълнението в гласа ти всеки път като ти се обадя - почти подигравателно отбеляза приятелката ми.
- Аааа, какво ти вълнение. Аз такова... - замънках аз
- Я не се опитвай да ме лъжеш - не се познаваме от вчера - изсмя се тя. Права беше - познавахме се от прекалено дълго, за да бъде тя наясно с раздразнението ми при цялата тази налудничава ситуация, която отново се развихри около иначе скучното ми ежедневие. - Не се ли е обадил още?
Не ми беше приятно да ми напомнят този неприятен факт, та затова направо я попитах защо се обажда
- Намирам се близо до вас, та реших да мина да те видя. Може да ти е много досадно, но за поне 15 минути ще си имаш компания. След малко идвам, затова не бягай -ще те намеря където и да си.
Нямах  никакво намерение да бягам... макар че идеята не беше лоша.
    * * *

Минаха няколко мъчителни минути, в които се взирах в безмълвния телефон с надеждата чрез телепатия да го накарам да звънне. Безуспешно начинание, но аз съм си инат. И все пак, ако вярваш в чудесата, не се знае дали и те няма да повярват в теб. Отидох до кухнята, за да приготвя набързо нещо за неканената ми гостенка, когато дочух звънене. Скочих като гладна лъвица върху беззащитна антилопа или поне както го бях гледала по Animal planet и нервно замънках ало по слушалката. Трябваха ми минути, за да се сетя, че не телефонът, а проклетата врата звъни и с крачка на лъвица, доскоро гонила фалшива антилопа и от горе на всичко до скоро давана по Animal planet, се запътих да отворя. При вида ми приятелката ми се засмя неудържимо и каза:
- Леле, как се радваш да ме видиш!
- А не не е така. Наистина се радвам, че се сети за мен. Само че ми стана нещо криво, понеже... гледах едно нещо по телевизията. Нали знаеш как ме депресира... Animal Planet!
Приятелката ми ме изгледа въпросително, след като забеляза, че телевизорът не е включен, но сметна, че не е нужно да си прави труда да ме пита каквото и да е по въпроса за лъвиците и антилопите. Тя седна спокойна на дивана и без да ме поглежа изстреля:
- Още ли го чакаш?
Очакваше да занемея при директността й и за това ми даде малко време, в което продължаваше да не ме гледа. Аз се почудих какво да й кажа и след като отново се почувствах като глупачка, неуверено казах:
- Нали ти казах - сега е болен. Няма как да ми се обади. Нали не искаш да се видим и да се разболея и после и теб да заразя, защото тая болест...
От тук насетне въобще не се чувах какво приказвам, а съм и убедена, че и тя не си е направила труда да се затормози над поредицата "аз се уча да лъжа".
- Докога ще го оправдаваш? Тази седмица е болен, предишната е бил зает... Ако е искал е щял да намери начин. Виж, ти си ми най-добрата приятелка и не искам да ти ги говоря тези неща, но няма смисъл вече. Продължаваш напред и това е.
- Знам, знам. Не ми чети конско и ти.
- Милата. - усмихна се приятелката ми. - Той ти разби сърчицето, но бъди сигурна, че аз ще му разбия физиономията.
Това винаги ме е развеселявало. Всеки път, когато някое момче ни изостави, ние с нея се нахъсваме и сме готови и в бой да влезем в името на едно разбито сърце. От това по-благородна кауза - здраве му кажи.
    * * *

Минаха минути, а може би и часове, откакто приятелката ми си тръгна. Времето все едно е спряло и няма никакво значение. Докато подреждам кухнята отново си мисля каква късметлийка съм, че имам хора като приятелката ми до себе си. И никой не би трябвало да ми липсва. Да, но ми липсва. Минаха седмици, откакто той обеща да се видим, за да поговорим, но от тогава ни дума, ни вопъл, ни стон. По-самотна не ме е оставял никой до сега. Липсват ми неговите вредни навици, неговите пороци и мъдри мисли. Липсват ми глуповатите му шеги и начина, по който той ги разказваше. Ентусиазмът му за всяко ново начинание и искреността му, неговите дълбоки зелени очи и черна коса. Липсва ми гласът му и дори мълчанието му. Липсва ми... Само да знаеше колко ми липсва. Но и да се обади, ми е ясно какво щеше да каже. Може да си е намерил друга, може да не съм му интересна вече. Има хиляди варианта и никой не зане кой е правилният. Взех телефона решително и написах това, което чувствах - "Липсваш ми...". Погледах написаното известно време. Знаех, че с цялото си същество изгарях да пратя това кратко съобщениеце и да получа неговия отговор. Или още по-добре - да дойде и да не съм самотна вече. Да ме прегърне, да ми прошепне, че и аз съм му липсвала и че няма вече да се разделяме. Изтрих го... Няма смисъл.
    * * *

По Animal Planet даваха интересно недепресиращо предаване. Трябваше да си върна някак настроението, защото после имах среща с приятелката ми. Права беше. Достатъчно седях вкъщи и го чаках да се обади. Нямаше вече смисъл, защото и да се обадеше, нямаше да изляза с него пак. Няма да го оставя да се присмее на разбитото ми сърце. Облякох си най-новите дрехи и се приготвих за голям купон. Днес ще отпразвувам самотата си. Само трябва да се облека повече, защото кашлям вече 3 седмици. Той ме разболя, но не си правя труда да се лекувам. Все пак това е единственото нещо, което ми остана от него.
    * * *
Погледнах се в огледалото - от днес съм нов човек. Няма вечно да седя до телефона и да чакам телепатичните ми възможности да се прояват точно когато ми трябват най-много. Няма вече да чакам с присвито сърце всяко звънене и да се разочаровам всеки път, когато не е той. Няма... Поглежам телефона за последно - все тъй тих и спокоен е както никога не съм искала да бъде. Завъртам дръжката и излизам навън. Хлопвам бавно вратата и с вдигната глава крача към новото и неизследвано до сега. Телефонът през това време зазвъня... някак очаквано.