Този гаден телефон не звъни. Гледам го през пет минути, не – през четири. И? Нищо. Чакам и пак нищо. За какво ми е този телефон, като не звъни. Тъпо! Звънни. Пише име започващо с твоята буква. „Да, да добре.“ Поредният, който иска нещо. А аз какво искам? Телефонът да звъни и там на гадния много цветен дисплей с хубава картинка да се изпише твоето име. Наоколо минават стотици хора. Някои от тях също гледат телефона чакайки нещо. Бургас е все по-близо, ти все по-далеч, и не се обаждаш. Да ти се обадя ли? Това е въпроса, както казваше един приятел. Не знам. Дали ще е глупаво, дали ще е смешно. Възможности за това или онова. Направо ме подлудяват. Мислите се блъскат лудо в главата. Взимам го пак в ръката този телефон. Поне съобщение да имам от теб. Нямам. Вчера бяхме заедно и бях щастлив. Говорихме, твоят телефон беше на масата, моят до него. И двата мълчаха, защото бяха един до друг. Бяха нужни само на себе си и на никой друг. Когато тръгнах ти ми каза, че ще се чуем, нали за това са телефоните. Може би. Или са нещо в което да се взираш и да чакаш. Ще го изключа, не мога повече. Изключвам го. Включвам го след пет минути. Нямам пропуснато повикване. На никой не съм му трябвал за тези пет минути. Но на мен ти ми трябваш, поне през тази малка пластмасова черна кутийка. Вчера беше различно. Погледът ти на края беше различен. Когато ти звънна телефонът в 16.15 ч., нещо се промени. Ти каза: „Не е важно. Няма значение.“ Но имаше. Ти не сподели с мен, което на теб ти споделиха. „Единственото, е това, че сега сме заедно и че те обичам.“  Държахме се дълго за ръце, целунахме се бързо и аз тръгнах, за да се върна още по-бързо, забравих си телефона. Може би защото исках да те видя още веднъж.

И ти звъниш...