Този гаден телефон не звъни. Гледам го през пет минути, не – през четири. И? Нищо. Чакам и пак нищо. За какво ми е този телефон, като не звъни. Тъпо! Звънни. Пише име започващо с твоята буква. „Да, да добре.“ Поредният, който иска нещо. А аз какво искам? Телефонът да звъни и там на гадния много цветен дисплей с хубава картинка да се изпише твоето име. Наоколо минават стотици хора. Някои от тях също гледат телефона чакайки нещо. Бургас е все по-близо, ти все по-далеч, и не се обаждаш. Да ти се обадя ли? Това е въпроса, както казваше един приятел. Не знам. Дали ще е глупаво, дали ще е смешно. Възможности за това или онова. Направо ме подлудяват. Мислите се блъскат лудо в главата. Взимам го пак в ръката този телефон. Поне съобщение да имам от теб. Нямам. Вчера бяхме заедно и бях щастлив. Говорихме, твоят телефон беше на масата, моят до него. И двата мълчаха, защото бяха един до друг. Бяха нужни само на себе си и на никой друг. Когато тръгнах ти ми каза, че ще се чуем, нали за това са теле ...