Вярно е, че пресичах неправилно улицата, но той трябваше да спре навреме, трябваше да реагира по някакъв начин, просто защото имаше време да го направи - скоростта, с която се движеше, не бе особено висока, така поне ми се стори, докато го мярвах с периферното си зрение.   

  Обаче не успя да спре навреме. Изскърцаха спирачки и калникът на таксито закачи левия ми крак. Докато падах на предния капак, усетих как коляното ми изхрущя подобно на настъпен охлюв. Преди няколко дена бях настъпила без да искам един, затова помнех звука, помнех и лекото подхлъзване след това, което ми подсказа, че мекотелото няма да го бъде. И наистина, бе се размазало. А сега мен ме бяха размазали.

  Лежах на капака с разперени настрани ръце и се взирах в лицето на шофьора, който ме гледаше стреснато, стиснал здраво волана. Чуха се викове на уплаха, после някъде наблизо заплака дете.

  След като се уверих, че съм жива, бавно се надигнах на лакти и понечих да се обърна по гръб. Таксиметровият шофьор едва ли щеше да има нещо против да полежа малко върху предния капак на колата му, докато се съвзема.

  Болеше ме коляното, но се надявах, че не съм сериозно пострадала. Скоростта, с която бях блъсната, наистина бе доста ниска. Пак ме хвана яд, че шофьорът не бе успял да набие спирачки навреме.

  Шофьорът ме подхвана и ме придърпа към себе си, след това ме вдигна на ръце и ме понесе нанякъде.

  - Оставете ме, нищо ми няма! – извиках, и го пернах ядосано по рамото. Много ме бе яд на него, идеше ми да му издера лицето, макар че осъзнавах, че вината не е негова. Сама си бях виновна. Пешеходната пътека бе на някакви си петдесетина метра по-надолу.

  - Наистина ли сте добре? – попита мъжът.              

  - Мисля, че да – отвърнах троснато.

  Той се наведе, за да ми даде възможност да стъпя на асфалта и аз побързах да го направя, защото се чувствах неловко в прегръдката му. Наистина, хватката му ми приличаше по-скоро на прегръдка, отколкото на нещо друго, макар че как можеш да носиш човек, без да си го гушнал здраво.     

  Когато стъпих отново на краката си, осъзнах, че има проблем. Болката в коляното се засили, принуждавайки ме да изохкам. Онзи ме придържаше за кръста и рамото, сякаш се опасяваше да не падна. Очите му гледаха със странен блясък. Вероятно бе в шок. За момент дори ми стана жал за него. Какво бе виновен човечецът, че някаква си пикла е изскочила изневиделица на пътя.   

  Можех да ходя, което бе добре, но лявото ми коляно упорито отказваше да се свие, така че ходенето си бе живо мъчение, още повече, че на всяка крачка ме пронизваше остра болка. Шофьорът започна да ме убеждава нещо, крачейки редом с мен. Почти не го чувах какво говори. По едно време осъзнах, че не вървя към къщи, а точно в обратната посока. Спрях и се загледах в коляното си, което освен че се бе вдървило съвсем, бе започнало и да отича със страховита бързина. Капачката ми почти не се виждаше под подутината.

  - Ще се наложи да викам линейка – казах.

  - Ти май не ме чуваш какво ти говоря, момиче. Хайде влизай в колата и да те карам към „Пирогов”. Къде ще чакаш линейка, ей го, десет минути път е дотам.     

  Кимнах и се заклатушках с походката на артритен Буратино към колата. Той ме подхвана с една ръка през кръста и ми помогна да се придвижвам, щадейки коляното си. Настани ме на предната седалка, като преди това я издърпа максимално назад, за да може да се събере принудително изпънатия ми заради контузията ляв крак. Зачудих се защо просто не ме остави да легна на задната седалка, но реших, че това едва ли има някакво значение. Отпред също се чувствах сравнително удобно, особено след като по негова идея подпрях стъпалото си над жабката. Мъжът изглеждаше свестен, бях му благодарна, че не ме остави да се оправям сама. Ако не беше той, можеше сума ти време да чакам да дойде линейка.

  Мъжът запали двигателя. Потеглихме. Час по час ме подпитваше дали съм добре и стрелваше стреснатия си поглед към синината, която бе плъзнала по външната част на бедрото ми.          

  Когато пристигнахме, той изскочи като тапа навън и мина от моята страна, за да ми помогне да изляза.

  После всичко се разви много бързо, защото тъкмо когато стигнахме до спешния кабинет, докторът излезе да види каква е ситуацията отвън и виждайки подутото ми коляно, веднага ме прие.

  Докато влизах в кабинета, махнах на таксиметраджията и му благодарих, а той се усмихна някак тъжно и се отправи към входа.   

  Докторът ме прегледа и ме прати на рентген. Оказа се, че коляното ми е изкълчено. Докторът го намести с няколко сръчни дръпвания, които ме накараха да запищя от болка и да се просълзя така, все едно съм нарязала всичкия лук на света, после ме прати в съседната стая за гипсиране.

  Една бъбрива лекарка дълго омотава горкия ми крак, докато той не заприлича на масивна колона, като тези пред Съдебната палата. Направо се чудех дали ще мога да се придвижвам без чужда помощ. Обнадежди ме фактът, че не обездвижиха стъпалото ми – гипсът бе от глезена нагоре, до средата на бедрото, - мислех, че ще мога да стъпвам на болния крак. Сигурно щях да мога, но бърбораната охлади мераците ми, като каза, че коляното ми може да поддаде, ако го натоварвам, дори не ми позволи да си обуя маратонката с мотива, че това би ме изкушило да стъпвам. Вероятно бе права, не знам.  

  В крайна сметка ме принудиха да кацна върху две очукани дървени патерици, които ми се сториха адски неудобни, пожелаха ми много здраве, връчиха ми разни документи и ме отпратиха.

  Докато слизах по стълбите, забила поглед надолу, концентрирана в задачата да пазя равновесие и да не опирам босото си стъпало в мръсния мрамор, периферното ми зрение засече нещо жълто отстрани.

  Понечих да вдигна ръка, за да махна на таксито да ме изчака, защото определено нямах намерение да се прибирам вкъщи с трамвай, но усетих, че има опасност патерицата да ми се изплъзне и се отказах.         

  Нямаше как да изтърва таксито, защото, о, изненада, зад волана бе същият човек, който ме бе блъснал. Явно мен чакаше, но аз не горях от желание да се качвам при него. Цялата тази работа ми се виждаше подозрителна. Той ми махна и отвори предната врата.   

  Докато се чудех дали да не взема друго такси, той изскочи отвън и започна да обяснява с усмивка на уста:

  - Отскочих до едно ресторантче наблизо да хапна и да си почина малко, а на връщане какво да видя, ти излизаш. Явно бързо са те опаткали. Счупено има ли?

  - Не, изкълчено ми е коляното.

  - Много съжалявам. Хайде, качвай се, ще те закарам.

  - Аз… не знам.

  - Хайде, хайде, седалката не съм преместил дори.

  Пак се настаних по същия начин – облегната назад, с вдигнат над жабката крак. Само че този път се чувствах по-некомфортно, може би заради тежестта и размерите на гипса.     

  Потеглихме. Както и преди, мъжът стрелваше от време на време поглед към крака ми – ту към дебелата превръзка, под която се криеше разбитото ми коляно, ту към изпънатото ми в шпиц стъпало, което изглеждаше някак беззащитно в босотата си.

  Погледите му станаха прекалено настоятелни, сякаш той изпитваше някаква извратена възбуда от… не знаех от какво.

  Казах си, че бива да се притеснявам, че съм прекалено изнервена и не преценявам правилно ситуацията, че…      

  Обаче явно той не преценяваше правилно ситуацията, защото на един червен светофар не натисна спирачката навреме и колата се заби в спрелия отпред москвич. Докато тялото ми отхвърчаше напред, поради простия факт, че не си бях сложила колана – кой ти да мисли за колан – през главата ми мина абсурдната мисъл, че таксиметровият шофьор катастрофира нарочно. После ярките цветове на летния ден избледняха, попарени от вълни от болка. Настана мрак.       

  По едно време се свестих дотолкова, че да осъзная, че отново са ме приели в болницата по спешност.

  Седмица по-късно с помощта на две от сестрите успях да стана за пръв път от болничното легло. Левият ми крак вече бе обездвижен напълно – гипсът започваше от основата на пръстите ми и стигаше чак до слабините, - защото при катастрофата двете ми пищялки бяха отишли на кино, заедно с петата ми, която бе строшена на две места. Успях да се задържа на патериците си и сестрите отстъпиха крачка назад, за да ми дадат възможност да направя няколко крачки, с които да поставя начало на втория етап на възстановяването си. Не можех да си навеждам главата, защото вратът ми бе в ортопедична яка, но се чувствах сравнително стабилна в изправено положение. Това бе постижение, като се има предвид, че бях лежала неподвижно цяла седмица.           

  Отидох до прозореца, за да видя небето,дърветата и птичките и да усетя ритъма на нормалния живот. Видях небето, дърветата и птичките, но не усетих ритъма на нормалния живот, защото там долу бе паркирана една жълта кола, чийто номер много добре помнех – СА 4321 Ах. Вече не се съмнявах, че той чака.