Беше прекрасен юлски ден, слънцето грееше по необикновен начин и сякаш се усмихваше, предвиждайки нещо хубаво... Целият ден беше прелестен, слънчевите лъчи, усмихнатите лица на хората, началото на лятото... Настъпи нощта, луната гордо се издигна над хоризонта и сякаш се закова в най-високата си точка, в този миг за пръв път го видях... Исках цял живот да гледам онези прелестни очи, вдъхващи живот във всеки човек. Мечтаех този миг да не свърши никога, тогава нищо друго не съществуваше, само аз и той, нашите изгарящи за любов сърца и луната, притихнала на небесния свод, увенчаваше нашия неповторим миг със своята прелест. От този миг започнахме да се виждаме всеки ден и от ден на ден аз все по-силно се привързвах към този човек, всяка секунда без него беше цяла вечност, докато не признах пред себе си, че го обичам. Да, аз го обичах с цялото си сърце и душа, с цялото си същество! От ден на ден всичко беше все по-хубаво, бях по-щастлива от всякога, топях се в прегръдките му, потъвах в очите му, целувките му изпепеляваха устните ми... Но нашата приказка не продължи дълго... В мига, в който бяхме по-щастливи от всякога, някой се погрижи да помрачи щастието ни... И успя... Раздели ни... Но след голямото щастие нямаше как да не настъпи и погубващата мъка. Изминаха няколко много мъчителни седмици на неведение и много болка. Но въпреки всичко, той беше там, близо до мен и всеки път, когато погледнех в очите му, сърцето ми забиваше лудо и намирах отново смисъла на живота. Но дойде време животът да ни лиши и от това щастие, лятото се изплъзна между пръстите ни... дойде онзи толкова отлаган миг, в който аз трябваше да замина за известно време и започнах да живея с надеждата, че когато се върна, ще имам възможността да го видя и да го взема в обятията си за последен път, преди да си отиде. Но един ден разбрах, че той си е отишъл.. Отнеха ми и тази възможност, която ми даваше смисъл да продължа напред... Цялото ми тяло изтръпна за един миг, сякаш с него си беше отишла и една част от мен, почувствах се празна, сама и единственото, което ми беше останало, бяха прекрасните спомени от най-щастливото лято в живота ми. И аз заживях със спомени, които ми даваха вярата, че някога отново ще бъде до мен, с любовта си към него, която ми даваше смисъла да живея и с надеждата, че може би някой ден ще го видя отново... Измина цял месец откакто го видях за последно, един месец, през който нямаше и миг, в който да не запълва мислите ми, месец, през който проклинах самотните нощи, океаните от сълзи и единственото, за което се молих, беше да го видя, само да го видя дори и за един миг. Сърцето ми беше спряло да бие, очите ми вече бяха пресъхнали, аз живеех в миналото и се погубвах с всеки изминал ден... Вече отдавна не бях същото весело и щастливо, усмихнато момиче... Но днес осъзнах, че не мога да продължавам повече така, излъгах целия свят, пренебрегнах всички, загърбих най-близките си и отидох при него... И сега, когато след толкова време го видях отново, когато отново се сгуших в обятията му, всичко отново придоби смисъл. Аз отново съм най-щастливата жена на света, сърцето ми отново бие, очите ми възвърнаха отдавна изгубения блясък, животът ми отново се осмисли! Всичко това се случи, защото видях отново красивите му очи, в които потъвах както преди, защото се разтапях за пореден път в прегръдките му, защото той е моят живот, той е моята любов, моята единствена любов!