Поглеждам го и сърцето ми се свива. Спомням си как изглеждаше преди, колко красив беше, а сега се е превърнал в една жалка купчинка. Той не ме вижда, мисля, че не може да разпознае и гласа ми. Не реагира на нищо, освен да отиде да се нахрани и да пие вода. От доста време почти не спи. Последните дни просто гледа в една точка и лае... монотонно, непрестанно. Лае цял ден и цяла нощ. От този непрестанен монолог гласът му вече наподобява някакво нелепо скимтене. Отивам до него и се опитвам да му кажа нещо, но той дори не ме поглежда. Не зная дали изобщо усеща, че съм там. Просто гледа в онази негова си точка и лае. Краката му треперят. Изглежда ужасно слаб, макар че все още не отказва да се храни. Опитвам се да го накарам да си легне, но той продължава да стои на едно и също място, полюшвайки се напред-назад, сякаш е изпаднал в някакъв кошмарен транс.

 С ужас осъзнавам, че това е последната му зима, че тази година няма да бъде с нас, за да види пролетта и да се наслади на чудното пролетно слънце. Той обича да се припича на слънце, понякога го прави с часове. Преди обичаше и снега, тичаше като малко дете в преспите и копаеше цели тунели. Мисля си колко голяма част от живота ми е минала с него. Бил е до мен в най-прекрасните ми моменти, както и в най-тъжните, споделяла съм с него всичкото щастие и най-горчивите сълзи. Той винаги усеща в какво настроение съм, а когато разбираше, че съм тъжна, просто идваше до мен, слагаше си главата в скута ми и ме гледаше дълго в очите... Връщам времето назад и го виждам отново през всичките тези години: Най-прекрасното куче, най-верният приятел, най-чудесният другар. Обещавам си завинаги да го запомня точно така.

Чувствам се ужасно безсилна. Обичам го, а единственото, което мога да направя, е просто да гледам безучастно как си отива. Толкова много боли, когато трябва да се сбогуваш с някого, когото обичаш. Иска ми се да вярвам, че той усеща моята обич, че знае, че не е сам. В гърлото ми е заседнала някаква тежка буца. Тя още дълго ще остане там. Страхувам се ужасно, че много скоро ще трябва да се сбогувам с него завинаги. От тази мисъл ме връхлита някаква неописуема мъка. Една сълза издайнически наднича от окото ми. Бързо я изтривам и си казвам, че трябва да се стегна. Трябва да съм силна сега. Заради него. Да му бъда и аз приятелят, който той беше за мен цели дванадесет години. Да му помогна да не се страхува от края, защото зная, вярвам, че Там има винаги слънце. Слънцето, което той толкова много обичаше...