Поглеждам го и сърцето ми се свива. Спомням си как изглеждаше преди, колко красив беше, а сега се е превърнал в една жалка купчинка. Той не ме вижда, мисля, че не може да разпознае и гласа ми. Не реагира на нищо, освен да отиде да се нахрани и да пие вода. От доста време почти не спи. Последните дни просто гледа в една точка и лае... монотонно, непрестанно. Лае цял ден и цяла нощ. От този непрестанен монолог гласът му вече наподобява някакво нелепо скимтене. Отивам до него и се опитвам да му кажа нещо, но той дори не ме поглежда. Не зная дали изобщо усеща, че съм там. Просто гледа в онази негова си точка и лае. Краката му треперят. Изглежда ужасно слаб, макар че все още не отказва да се храни. Опитвам се да го накарам да си легне, но той продължава да стои на едно и също място, полюшвайки се напред-назад, сякаш е изпаднал в някакъв кошмарен транс.
С ужас осъзнавам, че това е последната му зима, че тази година няма да бъде с нас, за да види пролетта и да се наслади на чудното пролетно с ...