Цяла седмица от тъмно до тъмно съм на работа. Минусови температури, вятър, киша... После, докато напазарувам и сготвя... Това мойто живот ли е? През вечер простирам или събирам прането в тоя студ, а моят ми крещи:
- Затвори балкона, че умрех от студ!
- Айде да се сменим, аз ще държа дистанционното, без да ми треперят ръцете, ти попростирай малко, мислиш, че ми е хубаво ли?!
- Айде не мърмори, а затвори, да не дойдем аз да ти затворим тая уста...
Ще започна да тренирам джудо, ах как скоро ще започна... и тогава ще видя как ще ми отговаря... Стига съм мечтала!
Сервирам вечеря всяка вечер и в девет имам чувството, че е полунощ. Довличам се до леглото и... вече трябва да ставам за работа. По-рано сънувах, сега от пуста криза ли, що ли, и не сънувам, нема време.
Събота и неделя. Време за почивка... от служебните задължения, но от домашните – не. В събота - пак пазаруване, готвене за два дни, пране и други леки занимания. Накрая, отпочинала, почти починала, пак съм в леглото. Защо ли ме боли ...