Дядо Петко вторачи тъжните си очи в термометъра. Температурата в малкото таванско помещение, където живееше той, беше паднала до рекордните за тази зима минус 3 градуса, което не беше изненадващо, като се има предвид, че навън беше минус 15. Двата дрипави пуловера, които бе навлякъл един връз друг, и войнишкият шинел, подарен му от негов братовчед преди повече от четирийсет години, не можеха да стоплят старото му измършавяло тяло. Но той не се предаваше и се бореше със зъби и нокти за живота си.

  Дядо Петко живееше сам; неговата съпруга бе починала преди четири години, а единственият му син бе заминал за Америка с парите от продажбата на семейната гарсониера. Но пък си имаше таванчето, за което плащаше 50 лева наем, така че не се налагаше да спи под звездите.

  Дядо Петко страдаше от няколко сериозни хронични болести и почти цялата му пенсия отиваше за лекарства, но въпреки това успяваше някак си да оцелее. Добри съседи му даваха хляб, а понякога дори и лев-два, но това, което го спасяваше от гладна смърт, бе помощта на студентката, живееща под наем на втория етаж, Еми.

  Еми учеше задочно в Лесотехническия университет и за да се издържа, работеше вечерно време като сервитьорка в един тузарски ресторант в „Лозенец”. Три-четири пъти седмично тя носеше на дядо Петко торбички с недоядена от клиентите храна. Старецът отваряше тези торбички с треперещи от вълнение пръсти, вътре понякога намираше истински съкровища – нахапани от едната страна свински пържоли, рибени глави, пържени картофки, парчета пица.

  Гладът и болестите напоследък не мъчеха жестоко дядо Петко, той беше свикнал с тях. Най-много го мъчеше студът, с него той не можеше да свикне. Особено в студена зима като сегашната. Нищо не можеше да стопли зиморничавото му тяло. Старецът имаше електрическа печка, но отдавна се бе отказал да я ползва, защото не можеше да си позволи да плаща сметките за ток, така че гореше намерените в контейнерите за боклук картони в един преправен на печка варел и така се топлеше. Само че напоследък краката съвсем не го държаха и му бе трудно да обикаля улиците в търсене на материали за огрев. Случваше се дни наред да не пали печката. А студът хапеше жестоко вече месеци наред.

  Един ден дядо Петко откри край един контейнер дебела оръфана книга, на корицата на която пишеше „Наказателен кодекс”. След кратък размисъл реши да не я изгаря, а да я запази. После му дойде една щура идея и той започна да изучава старателно сухата юридическа материя. Докато четеше, в старческите му очи грееше младежки плам. Дядо Петко вече беше убеден, че е открил начин за спасение от кучешкия студ.

  В коридора изтрополяха бързи стъпки, после на вратата се почука. Дядо Петко отметна дрипавото одеяло, надигна се от леглото и промълви с дрезгав глас:

  – Влизай, Еми.

  Вратата се отвори и в таванската стаичка влезе симпатично дребничко момиче на около двайсет години.

  – Здравей, дядо Петко! – изчурулика весело момичето. – Как си днес?

  – Добре, мила, но ще се оправя.

Момичето се усмихна чаровно, но в очите му се четеше тъга.

  – Днес не нося много, дядо Петко. Два варени картофа, половин хляб и парче старо руло „Стефани”. Има и някакъв десерт, но е много изсъхнал и…

  – Много ти благодаря, Еми. Остави ги на масата. Бих те поканил да поседнеш, но знам, че не се чувстваш комфортно при мен заради мръсотията.

  Еми се изчерви леко, свела притеснено очи.

  – Е, аз тръгвам. Утре не съм на смяна, но вдругиден пак ще ти донеса нещичко, дядо Петко.  

  – Добре, мила. Само бих те помолил да изхвърлиш онзи стар кюнец, дето е в ъгъла. Бях го взел за печката, ама е къс и не става. 

  – Няма проблеми – отвърна Еми и тръгна към ъгъла.

  В това време дядо Петко се изправи на крака, подпирайки се на стария си дървен бастун. В благите му очи този път грееха жестоки пламъчета. Канеше се да направи нещо, което допреди седмица не си бе и помислял, че е способен да направи. Приклекнало в ъгъла, оголило нежния си врат, над който стърчеше вързана в стегнат кок руса косица, момичето изглеждаше изключително крехко и уязвимо. Дядо Петко разбираше, че няма да му се отдаде друг толкова удобен случай. И вярваше, че ще се справи, колкото и немощни да бяха вече ръцете му. Хвана здраво бастуна и замахна с всичка сила.

  Бастунът попадна малко над лявата китка на Еми и натроши изпречилите се на пътя му кости. Момичето се свлече на пода, надавайки остър, изпълнен с болка и изненада вик, после извърна рязко глава назад и изгледа стареца с уплашените си насълзени очи.

  – Дядо Петко! Защо! Защо, дядо Петко!

  Дядо Петко сведе виновно глава и захвърли ядно бастуна настрани.

  – Аз… ти… Кажи им какво направих! Трябва да им кажеш какво направих!

  Охкайки, Еми притисна ранената си ръка към гърдите и се изправи с мъка на крака, след това, залитайки като пияна, се втурна към вратата, за да потърси спасение. Без да ù обръща никакво внимание, старецът седна на леглото и зарови лице в сбръчканите си длани. Зачака.

  Чака час, два, три, но полицията не идваше. После си помисли, че е възможно Еми да е припаднала от болка в коридора. Олекна му, когато се увери, че не е така.

  Полицията не дойде и на следващия и на по-следващия ден. Тогава старецът слезе долу и позвъни на вратата на Еми. Никой не отвори.      

  След седмица, когато гладът и студът съвсем стопиха силите му, дядо Петко взе един опърпан лист хартия и написа:

“Предайте това на Еми от втория етаж, не ù знам фамилията. Непременно ù го предайте.

  Еми, копнеех за топлина, а можех да я получа, само ако вляза в затвора. Там е топло, сигурен съм, че е много топло. Те така и му казват – „на топло”. Смешно, нали. Бях проучил какви наказания дават за причиняване на телесни повреди. Жалко, че се наложи да нараня теб, най-милото и добро същество, което познавам, но нали знаеш, че всички странят от мен… и просто нямаше друг начин. Много съжалявам. Дано не те боли много и дано оздравееш по-скоро. Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Е, моите сметки се оказаха криви, но вече съм на прав път и почти не усещам студа. Убедих се, че постъпи правилно, като не ме предаде на полицията. Моля те, прости на глупавия немощен старец, който не разбира от добрина. Сбогом.”

  На погребението на дядо Петко, освен служебните лица от общината, която беше поела разноските, присъстваше само едно дребничко момиче с гипсирана ръка. То плачеше тихичко, бършейки час по час насълзените си очи.