Jul 27, 2021, 9:57 AM

 Това и жабите в блатото го знаят (4-6/19) 

  Prose » Novels, Stories for kids
871 1 0
Multi-part work « to contents
19 мин reading

Четвърта част

 

СМЕЛОСТ

 

Не знам какво е да си смел.

 Признавам си, не съм от тях.

Изправям се под грохота на мълнии –

през бурята вървя, обзет от страх.

 

Горското духче беше клекнало до една локва и напрегнато се оглеждаше във всички посоки. Жабата тихо го приближи и спря в очакване. Духчето измъкна дълъг бял конец от пазвата си и го подаде на Жабата.

– Дръж, трябва да ми помогнеш! Скоро ще дойде някоя  и ще ѝ вържем конеца.

– Какво говориш, приятелю? Не те разбирам.

– Свързано е с втория ти урок. Пчелата е най-трудолюбивото създание, което познавам. Пчелното семейство е образец за организация и задружен живот. Но не очаквай някоя от тях доброволно да те заведе до кошера. Ще приложим малко хитрост. Водата в локвата е по-топла от тази в реката и много скоро все някоя ще дойде на водопой. Тогава ще ѝ вържем белия конец и така ще можем да я проследим.

Така и стана. Много скоро до локвата кацна една пчела и се наведе да пие. На задните си мъхести крачета беше събрала, като в кошнички, огромни топчета цветен прашец, а гушката ѝ се издуваше, пълна със сладък нектар. Духчето внимателно я хвана с два пръста под крилата, вдигна я във въздуха и се обърна към Жабата:

– Хайде, бързо връзвай едно задно краче!

Жабата се опита да хване конеца, но бе толкова нескопосана, че той само се омота около предните ѝ крачета.

– Как ме виждаш с тези плавници да връзвам конец?! – сопна се тя на Духчето, докато панически се опитваше да се освободи, но конецът още повече се оплете около крачетата, тялото и врата ѝ.

– Жжжжж, пуснете ме, разбойници! – изжужа Пчелата с тънко, едва доловимо гласче. – Ще викам! Помоооощ! Жжжжж, ще ви нажжжиля! Помооощ!

Духчето и Жабата се спогледаха стъписани.

– Чакай, не викай! – започна да я уговаря Духчето. – Станала е грешка. Не викай!

– Като има грешка, има и прошка – закима с глава Жабата, защото така се беше омотала в конеца, че не можеше да помръдне.

– Ето, пускам те. Не се бой, ние не сме разбойници, нямаме лоши намерения.

Пчеличката се отърси, вдигна крилца и започна с хоботче да оправя премяната си.

– Ах, нещастна аз – проплака тя, – крилцето ми е наранено! Не мога да летя! С какво заслужих тази участ?!

Духчето беше освободило Жабата от конеца и сега двамата виновници стояха с наведени глави и не знаеха какво да кажат.

– Сгрешихме! – не измисли друго Духчето.

– Моля те, прости ни! – промълви Жабата.

– Не за мен, не жаля себе си! – занарежда Пчелата. – С цветния прашец правим каша за нашите бебета – личинките, медът в гушката ми е за младите пчели, моите сестри, които се грижат у дома всички да са нахранени, да е чисто... Аз не за себе си... Ох, каква беда ме сполетя!

Настъпи неловко мълчание, но изведнъж Жабата плесна с плавници и извика:

– Измислих! – при което Духчето подскочи, а Пчелата се претъркули по гръб и започна да рита с крачета.

–  Измислих! Ще те занеса на гръб до твоя дом и ще ви помогна с каквото мога. Ще ви направя сироп, ще донеса вода, ще почистя около кошера... Сигурна съм, че има с какво да ви бъда полезна, докато ти се излекуваш.

– Ти не си цвете, как ще направиш нектар? – усъмни се Пчелата.

– Знам как! – изпъчи гърди Жабата, но се досети, че гордостта е грях и понижи глас: – Надявам се да се справя.

Не беше никак удобно на Пчелата да язди Жабата –  все едно, че държеше за гривата див мустанг, но скоро свикна, дори ѝ стана забавно и взе да се шегува:

– Не те ли е страх, че ще те ужиля? Не че ми е в природата, ама знам един такъв случай.

– Защо да ме жилиш, нали ти помагам? – възмути се Жабата.

– И онзи случай бе такъв. Не бих повярвала, ако ми кажат, но го видях с очите си. Не беше пчела, а скорпион. Падна в блатото и започна да се дави. Една жаба му се притече на помощ, качи го на гърба си и го изнесе на брега. Преди да слезе обаче скорпионът я ужили смъртоносно.

– Защооо? – спря се стъписано Жабата.

– Това го запита и онази жаба, преди да издъхне – продължи Пчелата. – „Защо го направи, нали ти спасих живота?!” „Такава ми е природата” – отвърна скорпионът.

– Тъжна история. Не трябваше да ми я разказваш! Сега се разстроих и не знам какво да мисля. Вярвам, че всеки може да се промени към добро, ако осъзнае недостатъците си и има силна воля. Силен е не този, който побеждава другите, а този, който побеждава себе си!

– Мене ако питаш, скорпионът цвета си мени, но нрава не – философски възрази Пчелата. – Глупаво постъпи онази жаба. Казано е: „Не давай бисери на прасетата! Ще ги стъпчат с крака и ще се нахвърлят върху теб, да те разкъсат”.

– Моля те, да не говорим за това повече! Взех да си мисля разни глупости...

– Какво, уплаши ли се?! Да не те ужиля?! Не бой се! Ако те ужиля, ще умра. Жилото ми има едни власинки – ако го забия в теб, няма да мога да го измъкна. Ще ми се разкъса коремчето и ще умра. Ама и ти... Мислех те за смела, а ти май...

– Да се уплаша?! Аз?! – възмути се Жабата. – Е, признавам си, че малко... Но да си смел не означава да не се страхуваш, а да продължиш към целта, въпреки страха.

– Ето, че стигнахме до нашата цел – съобщи Пчелата. – В хралупата на този изсъхнал бряст живее моето семейство. Вие с Духчето останете тук, а аз ще отида да предупредя останалите, че сте мои приятели.

– Съжалявам, че трябва да ви оставя в този труден момент, но аз трябва да се върна при блатото. Въпросът е на живот и смърт. Сега не мога да ви кажа нищо повече. Прощавай, сестричке – обърна се към пчеличката Горското духче, – че ти причиних неволно това страдание! Желая ти бързо да оздравееш! Ще се върна скоро.

Както се бе появило, така и изчезна. Изви се на спирала към небето и се стопи.

 

 

Пета част

 

ТРУД

 

Толкова съм уморена!

 Добре че има нощ, да си почина.

 

Жабата не чака дълго. Пчелата скоро допълзя обратно, но този път не бе просто угрижена, а направо ужасена.

– Беда! Голяма беда ни е сполетяла! Ох, едно нещастие никога не идва само. Можеш ли да  помогнеш, жабке?! Нападат ни други пчели. Моите сестрички се бият, но сме твърде малко. Силите са неравни, скоро всички ще загинем.

Жабата се замисли за миг и отсече:

– Знам как!

Нямаше време да обяснява. Затича се към поточето, сви едно голямо листо на фуния и гребна с него вода. Захапа едно снопче трева в устата, покатери се по стъблото на бряста и застана над входа, където се водеха бойните действия. Топеше снопчето трева във водата и пръскаше, топеше и пръскаше. Преди да свърши водата, роякът от налитащи крадци се разпръсна и настъпи затишие.

– Те пак ще се върнат. Трябва да направя още нещо. Пазете входа! – изкомандва Жабата и се спусна на земята. 

Върна се с шепа глина и къса тръбичка от стъбло на бъзак. Постави тръбичката в отвора на хралупата и я зазида с жълтата глина.

– Готово! – погледна отдалече с присвити очи, както художник картината си. – Сега чужда пчела няма да посмее да влезе, а и вие ще можете по-лесно да се отбранявате. Но защо сте толкова малко?!

– Благодарим ти за помощта! – поклони се най-възрастната пчела. – Без тебе щяхме да загинем. Малко останахме, защото ни нападнаха кърлежи. Виждаш ли ги как са се впили в телцата ни? Много от нас не издържат и ни напускат.

Жабата се загледа и видя, че шесткраките паразити са се забили като трънчета в телцата на много пчели и им смучат кръвта. Всъщност жабата знаеше, че пчелите нямат кръв, а някаква си там – лимфа. Но все едно, това беше ужасно и трябваше да се направи нещо!

– За всяка болка има билка – отбеляза тя. – Не разбирам нищо от химия... оксалова киселина, мравчена киселина... Но знам билките, от които гадинките ще изпокапят като зрели круши: хвойна, лавандула, мента, риган, коприва, чер оман, пелин, бял равнец, магданоз, смрадлика... С този проблем ще се справим лесно. Повече време ще е нужно да си отгледате достатъчно сестрички, но имам идея и за това.

  

„Не е достатъчно да знаеш, трябва и да можеш” – спомни си жабата думите на Совата. Много скоро обаче разбра какво означава: „Едно е да знаеш, друго е да можеш, а най важно е да го направиш”. Лесно се казва в приказките: „Речено – сторено!” Ама я вземи да го направиш! Излязоха ѝ пришки от късането на стръкчета и клонки; мехурчетата се надуваха и изпълваха с жълта течност, пукаха се и оголеното живо месо ѝ причиняваше изгаряща болка при всеки допир; мускулите ѝ се схващаха от преумора, кожата ѝ кървеше, изподрана от бодливите храсти, през които трябваше да се провира; вратлето, гърба, кръста...

– Ох, Боже, добре че има нощ, да си почина! – си казваше вечер в тъмното, когато лягаше върху меката постеля от папрат и златист мъх.

Мислейки си за това, което е свършила и което ѝ предстои, Жабата затваряше уморено очи и сънуваше все един и същи сън. Сънуваше, че е пчеличка и лети от цвят на цвят, пие нектар, събира прашец... В кошера всички се радват, че се е върнала, въртят се в кръг, танцуват... След това полита отново навън, но този път – право към Слънцето, което не е... което прилича... което всъщност е едно малко, ярко, усмихнато, разтворило широко обятия горско духче. Нейното Горско духче! Нейният Приятел!    

Звездите гледаха отвисоко  и се чудеха какво ли сънува тази жаба долу, та така блажено се усмихва.

 

Това, че намери един тлеещ, ударен от мълния, хралупест бук, много ѝ помогна. Не се наложи да пали огън. Въгленчетата ѝ трябваха, за да гори върху тях някои билки и да опушва кошера. Други билки накисна в сладък сироп. С него вечер пръскаше пчеличките, те се ближеха една друга и къде от пушека, къде от лековития сироп, кърлежите наистина окапаха като зрели круши.

Сладкия сироп си набави от кленови дървета, каквито има във всяка гора. Малка дупка в стъблото и сокът потича. Тръбичка, дървено коритце... Voila! Но за да го пият пчеличките вместо нектар, трябва да не е толкова рядък. Малки камъчета върху жарта в тлеещата хралупа, от там – в сока. От горещите камъчета кленовият сироп ставаше гъст като мед. Често Жабата не устояваше на ароматното изкушение и топваше едно пръстче. Вече не се налагаше на възрастните пчели да летят надалече за нектар. Бързо заливаха дъната на килийките с мед, махаха с крилца, за да се сгъсти, заливаха с втори слой, после с трети... Най-отгоре – восъчно капаче и... готово!

Бързо се разчу из цялата гора за добрата жаба, дошла да помогне на изпадналите в беда пчелички. Едни се чудеха на ума ѝ – как прогонила крадците, как направила кленов сироп, с билки се справила с кърлежите, от една стара стъклена бутилка направила капан за стършели; други я хвалеха за трудолюбието ѝ, а трети си предлагаха услугите – и те да помогнат. Славата ѝ стигна дотам, че започнаха да идват за съвети всякакви птици, бозайници, влечуги... На един раната не иска да зарасне, друг ревматизъм го мъчи, трети – стомашни проблеми... Имаше и такива, колкото и да ви е чудно, с душевни терзания. На повечето страдалци помагаше с билки, но понякога слагаше едно предно краче на болното място, притваряше очи, изричаше тихо някакви думи и болката изчезваше. Преди това намираше време да разговаря с всеки: за това, откъде идва, как живее, какви са радостите и болките му.

„Трябва да се лекува болния, а не болестта!”... „Даром съм получила, даром ви давам” – отказваше да приеме подаръците, които ѝ носеха от благодарност. „Не аз ви излекувах, а вашата вяра.”

 

 

Шеста част

 

ДОБРИТЕ ДУМИ

 

Две топли думи, две сълзи…

Когато две сърца в едно туптят,

те могат, някъде далеч във  океана,

планина от лед да разтопят.

 

Беше изминал малко повече от месец и хралупата започна да се пълни с пчели и мед.

– Успяхме! – каза един ден Жабата на Пчелата, чието крилце отдавна беше оздравяло. 

– Сега дори ни е тясно – усмихна се Пчелата. – Когато сме много, ни е тясно, но пък сама всяка от нас е обречена.

– Наистина сте образец за трудолюбие и добра организация, както каза Горското духче. Не мога само да разбера тези мързеливци, търтеите, защо ги търпите! За тях май не важи поговорката: „Който мързелува през лятото, гладува през зимата.”

– Този път не позна – усмихна се Пчелата. – Не ги оставяме при нас през зимата. В края на лятото ги лишаваме от храна, те отслабват и ги изхвърляме. Не гледай, че сега се перчат и философстват: „Една работа, ако е много важна, ще се намери кой да я свърши.”

– Какво правят тези калпазани по цял ден? – продължи да любопитства Жабата.

– Ядат и тренират, за да могат само най-бързите и най-силните да настигнат младата майка, когато излети за първи път от кошера, и да станат бащи на бъдещите пчелички.  

– Хитреци! Само за ядене и любов мислят! А някой глупак не вземе ли да се излъже, да помогне с нещо?

– Пепел ти на езика, принцесо! Опазил ни Бог от глупав и работлив търтей! Ама и това се е случвало. Знаеш ли какво направи един такъв? Сто поразии! Първо натрупа шума около дървото и я запали – да ни сгреел. Добре че заваля дъжд и изгаси пожара. Отървахме се само с уплаха и яко опушване. После прокопа една вада и отби водата от реката към хралупата – както Херкулес почистил авгиевите обори, така и той да измиел саждите. Щеше да ни издави! Най-голямата беля бе, като доведе мечката. „Тя ще живее – рече – на първия етаж, ние на втория!”  Така правели хората, за да им е топло през зимата. Не ме питай как се отървахме от мечката, че и двете мечета, които беше довела.

– Права си, пчеличке! По-добре е умен и мързелив, отколкото глупав и работлив.

Посмяха се на отминалите неволи, споделиха си и други преживелици... Гледаха се в очите и  душите им се изпълваха с необяснима топлина.

– Няма да забравим какво направи за нас, принцесо. Най-добрата помощ е навреме оказаната помощ.

– Благодарете на майка си! – скромно ѝ отвърна Жабата. – Тя ви  е създала и възпитала. С нейната любов и сила...

– Ти ни беше като майка, приятелко – прекъсна я пчеличката. – Царицата е царица само в своето царство, а мъдрият е мъдър навсякъде. Толкова си добра и грижовна! Имаш златно сърце!

Жабата се обърна с гръб към Пчеличката, защото при тези трогателни думи не можа да сдържи вълнението си: две сълзи се стекоха по страните ѝ, плъзнаха се по коремчето, краката, промушиха се между тревичките и се гмурнаха в две поточета.  Едното поточе падаше отвисоко в реката, течаща на изток, а другото – в реката, течаща на запад. Двете реки се спускаха от планината буйни и пенливи, блъскаха се в камъни, тесни улеи, скалисти брегове, измушваха се изпод пъстрите сенки на вековни букови и дъбови гори, извиваха се – едната към изгрева, другата към залеза на Слънцето –  през поля, градове и села, плодородни жита и черни угари, под мостове, край високи диги, железопътни линии и заводи... Най-накрая тихо и уморено се вливаха в две далечни морета. Водите на двете далечни морета се устремяваха към големия океан и някъде по средата на океана, може би съвсем случайно, а може би не, двете сълзи се срещнаха. Срещнаха се и се познаха. Като се познаха, не можаха да се сдържат, прегърнаха се и се сляха в една.

Ако сте следили новините в края на лятото през тази година, може би ще си спомните как всички телевизионни канали и телеграфни агенции тръбяха: „Сензация! Уважаеми дами и господа, случи се нещо феноменално, необяснимо! Огромният като планина айсберг, който цялото човечество (с изключение може би на няколко индиански племена в джунглите на Амазонка и две – три останали без ток села в България) с тревога следеше през последните дни, изведнъж се стопи. Какво се случи?! Видеоматериалите, направени от сателити, прелитащи над тази част на океана показват, че в близост до айсберга е проблеснала ярка светлина. Подобен на кълбовидна мълния, но с много малки размери, неидентифициран обект е предизвикал рязко покачване на температурата на водата и въздуха, в резултат на което айсбергът бързо се е разтопил като сладолед на слънце. Радиоактивно замърсяване в района не е установено. Прелитащи НЛО не са забелязани. Военните кораби и подводници отричат да са обстрелвали айсберга. Мистерия, дами и господа, пълна мистерия! Има много хипотези. Правят се паралели с Бермудския триъгълник, потъналата Атлантида, подводни градове на извънземни цивилизации... Ние сме сериозни журналисти и не даваме гласност на подобни спекулации.  Очаквайте допълнителна информация от нашите специални пратеници!”

Стопяването на огромния като планина айсберг в края на лятото не остана без последствия. Нивото на големия океан значително се повиши, на места крайбрежните улици се наводниха и за децата настана голяма веселба. За първи път виждаха по улиците да плуват и да разглеждат любопитно търговските витрини: раци, октоподи, делфини, медузи... изобщо всякакви морски твари, но без акули! Без акули, защото местните власти успяха навреме да сложат в началото на всички улици табели: „За акули и лъвове без намордници – СТРОГО ЗАБРАНЕНО!” Това, за лъвовете (както и думата „СТРОГО”), не беше необходимо, но кметът реши да се презастрахова. 

Парламентите на държавите от Великите сили и Република Северна Македония поотделно гласуваха и отпуснаха огромни финансови средства за научно-изследователска работа. Средствата бяха усвоени, организираха се конференции, прочетоха се доклади… но загадката си остана забулена в тайна. Като Бермудския триъгълник, потъналата Атлантида и подводните градове на извънземни цивилизации.

Никой не успя да разреши загадката, защото може би никой не чу как високо в планината, до един изсъхнал бряст, една жаба каза с блеснали очи на една пчеличка:

– Каква сила имат добрите думи! От тях айсберг, голям колкото планина, може да се разтопи като сладолед на слънце!

 

– Остани при нас! Лятото скоро ще си отиде, идват есен, зима... При нас ще ти е топло, няма да те оставим да гладуваш – уговаряха пчеличките Жабата, когато дойде време да си тръгва.

– Благодаря ви, милички, но не мога – трогна се Жабата. – Трябва да стигна до къщата на Добрия горски. Вярвам на моя приятел, Горското духче, че там ще получа отговор на всички въпроси.

– Какви въпроси?... Попитай нас! Може да знаем... Молим те, остани! – зажужаха пчелите, зачуруликаха птичките, разнесе се глъч от всички страни на поляната.

– Трябва да разваля магията, с която съм омагьосана. Целта ми е да си върна човешкия облик, да се върна у дома при моите близки.

– Ха-ха-ха, скок-подскок към целта! – чуха познатия глас на Совата  откъм короната на вечнозелената ела. – Крачка по крачка, скок-подскок, ха...

Една шишарка се откъсна от върха на елата, тупна Совата по главата и я накара да замълчи.

– Довиждане, принцесо! – примириха се горските обитатели. – Желаем ти успех!

– Помниш ли ме? – един заек настигна Жабата и заприпка покрай нея.

– Разбира се, че те помня! Страдаше от главоболие, безсъние, липса на апетит...

– Оздравях! – усмихна се заекът. – Всички ме питат как си го направила. Казваш, че просто си ме погалила по главата. Може и така да е, но аз знам, че ме излекува не защото ме погали по главата, а защото докосна сърцето ми!

   

» next part...

© Мильо Велчев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??