Мразя войната.

    Мразя този свят, в който брат брата убива, а непознатият е първо враг, а после приятел. Моля се да обичам и да мога да отвръщам на усмивката с усмивка, без да ме е страх какво ще последва.

    Вие не знаете какво е. Не сте го изпитали отблизо, взирайки се в очите на смъртта, в очите на човек, които са искряли с онзи пламък само допреди броени секунди, а вече са празни. И докато осъзнаеш, че това е самата реалност, страхът вече те е обхванал отвсякъде, вледенил е жилите и кръвта ти и ти се молиш само за едно - някак си да оцелееш. Вече няма Аллах или Господ, сега Бог е само един - този, на който все още животът ти му е скъп. 
    Двамата с Гришата тичахме. Тичахме с всички сили, докато около нас се сипеха куршуми и избухваха гранати. Земята беше осеяна с трупове - къде мъже, къде жени, тук таме и деца. Онази с косата не подбираше. А ние тичахме ли, тичахме.

    Държах в дясната си ръка пистолета, в пълнителя имаше останал един-единствен патрон. Все още не знаех дали въобще ще съумея да го използвам. Не бях стрелял никога, никога не бях отнемал човешки живот. И не познавах тази максима "Убий, за да не бъдеш убит". Просто бях грабнал оръжието от земята, воден от влудяващия си инстинкт за самосъхранение.
    Появи се от нищото, сякаш изникна направо от земята. Едва ли имаше повече от 14 години, лицето му бе бледо и по страните личаха следи от начално акне. Изглеждаше почти нереално - със стърчаща на всички страни коса и безумен поглед, дрехите му бяха пропити с нечия кръв, а очите блестяха с онзи младежки плам, типичен за тези години. Но в тях личеше безумен страх. Дори бе симпатичен - от онези деца, след които се усмихваш, като ги срещнеш, мислейки си какъв ли ще стане, като порасне. 
    Знаех, че трябва да стрелям. Но не можах. Просто не можах. Та това бе дете, по дяволите. Дете. Как да убия дете, аз, който никога не бях отнемал човешки живот. И не познавах тази максима "Убий, за да не бъдеш убит". Осъзнах суровата истина, когато Гришата изохка, а пред очите ми тялото му се завъртя, залюляно от ударната сила на куршумите. Сякаш нямаха край. Момчето изпразни целия пълнител на Калашника, без дори да се прицелва. Нямаше нужда - от такова разстояние едва ли можеше да сгреши. И в един момент всичко свърши. То хвърли оръжието и побягна.

     А обезумял от страх, аз погледнах към най-близкия си приятел. Тялото му все още потрепваше, в погледа се четяха изненада и неверие. Не вярваше, че всичко свършва дотук. Че ще остави жена и дете, че може би някъде другаде го чака един друг, нов свят. Но преди всичко, прочетох в тях най-вече едно - онази нотка на обвинение, че не бях стрелял. Защото все още щеше да е жив. 
    Гришата - човекът, с когото бях израснал къща до къща, още от самото детинство. Човекът, с когото бях споделял за първите си сърдечни трепети. Човекът, който бе до мен в най-трудните и в най-щастливите ми моменти. Та той ми беше повече от брат. И в съзнанието ми се появи този така типичен за него момент, когато все ще ме прегърне и ще извика усмихнато: ееееее, я по-ведро де, какво си се умърлушил?! Живей си живота, братче, не му се давай! Сетне ще се разсмее с гърления си смях и аз за пореден път ще осъзная колко е прав. 
    Оцелях. И след три дни се върнах вкъщи. А там, до прага на съседната къща стоеше Лиляна. Първо, усмихната, а след това усмивката се стопи и в очите й се прокраднаха съмнението и онзи страх, който вледенява жилите ти и погубва разума ти. Не можах да кажа нищо. Просто се разплаках.
    Стояхме така и плакахме заедно, докато тя ме беше прегърнала и с всичка сила се бе вкопчила в мен, сякаш изведнъж щях да се превърна в Гришата, да се ухиля и усмихнато да й кажа: Ееее, я по-ведро де, какво си се умърлушила? Но от двама ни бях оцелял аз. Самотникът, който от дете бе влюбен в Лиляна, но тя бе предпочела неговата виталност и любов към живота пред моята мрачна меланхолия. Онази с косата не подбираше. И в нейните планове никой не се меси.

    Мразя войната. Мразя онзи свят, в който брат брата убива, а непознатият е първо враг, а после приятел. Моля се да обичам и да мога да отвърна на усмивката с усмивка, без да ме е страх какво ще последва. Вие не знаете какво е. Не сте го изпитали.

А аз се моля. Моля се никога да не го изпитате.

#НенаВойната