Из този свят е чудно нещо -

Лъжата гледа с недоверие към Истината.

А Истината – гола ,боса ,няма -

не знае - има ли я или няма.

Съдбата е объркана тотално –

къде, какво - било нещо съкрално.

Очите вглеждат се дълбоко,

а слепи са …Не са напразни,

онези думи на мъдреца:

Да скриеш нещо –

покажи го най - напред,

да видят всички, а сами да търсят,

къде е скритото в отсрещния човек.

    Животът е като сладкиш – сладък до блудкавост и пълнен с калории – знаеш, че трябва само да вкусиш няколко хапки и да спреш, но не можеш. И преяждаш, преяждаш… до припадък. Не искаш никога да свършва, а само да лапаш, докато ти нагорчи.

     За пореден път се прибирах тотално разбита. Имах ли сили за още? Едва ли? Младото ми тяло, колкото и силно и здраво да бе, едва издържаше експлоатацията,  с която го тормозих непрестанно. Не спирах да го правя! И защо не? Утре можеше да е последното днес. Това занимаваше умът ми, всеки път, когато бях толкова уморена, като пребито вързано куче. За пореден път! Да, за пореден…Едва успях да се измия, сложиш уморено две хапки в устата си, но дъвченето ми се видя непосилно. Преглътнах ги почти цели. Умората ме изпепеляваше, но това беше добре – означаваше, че все още ще ям от проклетия сладкиш „Живот”.  Дълго лежах на неудобното легло, вперила мътният си  и уморен поглед в тавана. Тъмнината ме успокояваше, защото избухващите цветове на ежедневието ме караха да спускам бронята и да стягам в непосилна тяга всеки мускул на тялото си. Първите петли навън и тропането от стъпките на брат ми, който сигурно се прибираше от запой ме накараха да изляза от „лудия” си унес. Затворих клепачи и се унесох в дебрите на забравящият всичко сън.

   Сутринта отново същото. Отново работа, отново терзания, отново този проклет сладникав живот.

    Родила съм се – ще го ям това сладко нещо, а ми се иска днес да е краят на това угощение. Всеки път ми се иска да е днес. Иска ми се, ала няма! Непотребни мечти! Трябва да спра да чета тези книги и да му дам да ги използва за подпалки. Иска ми се, но не – няма да го направя. Знам си го! Просто така си говоря на себе си. Да се успокоявам един вид. Не бих му дала и лист да сгъне, камо ли за подпалки…Мисля си ги тези неща и работя. Работата трябва да се свърши, колкото и много да е, колкото и непосилна да е . Мира да има – спокойствие за другите, не за мен. Не съм го избирала това положение, но ще се търпи. То друго така или иначе няма. Друго …Сама се усещам как ъгълчето на устната ми се повдига в ехидна усмивка. Какво друго бе момиче? Да не мислиш, че светът се върти около теб? Я си гледай работата! Върши си я! Не заслужаваш ти никакво щастие! Каквото и да означава това, защото за всеки то май има различен смисъл и образ. Нужна си за едно – да помагаш, когато трябва. Другото…са „шарени пилета” в глупавата ти кратуна. Я се стегни! Кой вярва на гладния, когато е сит, и кой на бития, когато ръка не са вдигали срещу него? Никой! Абсолютно никой! Та - стой си мирно и си носи тоягите по гърбината. Тя – гърбината ти – рано или късно ще поддаде и ще се свърши, каквото има да се свършва. Хайде,тази работа вече я нареди тук, затичвай се към другото, че време няма. Нагласили са ти достатъчно задачи като за десет души, а имаш само ден да успееш с всичкото. Пък кой знае, колко още ще ти натоварят, ако само те видят да изправяш тяло, дори и за миг.

   Да, обаче няма да се размина днес само с работата, май. Още от двора чувам крясъците. Отново?!

    Отново. Защо се учудвам? Нима си мислех,че затишието ще продължи дълго? Още с влизането си виждам картинката и ми се изясняват нещата. Той е побеснял. Хванал е железният дилаф за печката и налага зверски. Милост – никаква! Дори и към собствения си син – своята плът и кръв.

     - Боклук! Я да се вдигаш! Ще ми пие и няма да става! Куче!– ревеше той и налагаше със злоба, където завари. Няма време. Просто се налага да  реагирам така, както казва проклетата ми добра душа. Втурвам се между двамата, грабвам вдигнатата в полет ръка, стягам се, изправям гръб,рамене, впивам пълните си с яд очи в него.

   - Спри се! Ще го убиеш! Нямаш ли жал дори и към собственото си дете? –извисявам глас. Знам отговора. Той е твърдо „Не!”. Този „човек” няма жал към другите – само към себе си, но питам…Всеки път питам! Да ми се чуди човек, защо го правя, но го правя.

   - Я, да се пръждосваш, че като те почна и теб! – реве онзи и се опитва да си измъкне ръката от моите, с които стискам така, че пръстите ми са побелели от усилието. Опитва се да се изкопчи, да удари отново, но греши…

    Тоягата винаги има два края – с единия те  налагат здраво - другия  държат в ръка. Кой е този, който е най-близко до теб? Виждаш го! Усещаш го…прорязва те, потъва в плътта ти, изпраща сигнали ,че тя идва…Болката е вече тук! А краят…остави болката …Краят е важен! Докопаш ли го, значи си преминал полето в галоп и вече си на крайната спирка. Разбрах го това и откакто го разбрах „ сладкишът” не ми горчи чак толкова…Но си е трудна работа това разбиране. Трудна, но не и невъзможна.

    Спасих го! Малко късно, но... Брат ми е по-голям, но прекалено добър и не смее да отвърне на жестокият човек, който му е баща.  Аз обаче…мен няма какво да ме спира. Вече няма, защото всичко е мъртво, преди още да оживее. Ударите бяха попаднали по главата му. Окото на брат ми беше кръвясало. От нанесените рани капеше кръв, а онзи за работа…и работа. Пък той – парите в джоба и да обикаля с колата и да се прави на отговорен и зает – добър стопанин на къща, пълна с „мързеливци”.Но хората не вярват! Те вярват само на милите думи, на външният вид, на „охкането” и пъшкането на „добрият уморен човек”.

     - Затова не върви работата. За това – мързи ги и това е! – разказва на хората и онези му вярват. Че защо да не му вярват. Мъж е на вид обикновен, непридирчив уж. Пред хората му поискай пари, ще ти даде, ала прибереш ли се – през носа ще ти ги изкара.

 Така е, когато другите търпят и мълчат, чакат…И ти ги питаш какво – и те не знаят.Накрая лъжкинята съм аз. Но и това вече не ми пречи. Не.

    Не мога да карам кола. Нямам книжка, а брат ми има нужда от лекар. Окото изглежда зле. Страх ме е да не ослепее. Ядосана съм! Толкова съм ядосана и пълна със отсрещна злоба, че едва дишам. Но…тази дразнеща моя душа не ми позволява да се превърна в още едно чудовище. Иде ми да я сграбча и извадя, но …Не мога. Всъщност сама разбирам това и все пак… все пак.

    - Заведи го на лекар. Има нужда – може да ослепее! – обръщам се към този злобен човек. Съжалявам го. Той не знае какво е милост. Не изпитва добри чувства дори към самият себе си. Той не е жалостив към детето си. Всичко, което го описва и определя е – той. Само за него. Единствено за него и само той. Велик егоист.

    - Къде ще го водя? Да не се е правил на болен. Работа има. За него пари нямам да го водя по доктори!

 Да, за сина си нямаш пари, но джоба ти не може да се затвори от тези, които ние сме изкарали с труд и кървава пот. Знаеш, че имам мои си пари и сега тях искаш – чак тогава ще го заведеш.Ще ти ги дам, но не на теб – на него, стига само да го заведеш на лекар и той да се оправи.

    Такива са дните на една „лъжкиня” като мен. Такава е съдбата – болна и изпълнена само с тиха горест и скръбна жал. Колкото и сладък да е животът за другите, на мен май прекалено много ми сладни – чак ми се повдига от всяка хапка.

     Болката не е страшна – най-страшна е мисълта за самото и изживяване. Когато те боли – забравяш какво си, защото ти всъщност си – болка. Болката е най обхващаща те емоция - чувство, което те претопява, смазва, разкъсва, раздробява на молекули, тя е взривяваща се атомна среда на крещящото…Дори „сърдечната болка” не е толкова страшна, колкото онази - истинската, която разкъсва тялото ти, а с това раздира ума ти и вбесява твоята  човешка душа. Дисекция на съществуването – това е страшната болка, започваща от физическото си проявление и достигаща максималния интензитет  в духовното ти съзнание. Не, сълзите не са прераждащата сила – те са измиващата, онази, която изтиква отпадъчният остатък. Виж болката – да я усещаш, да я преживяваш, да се превърнеш в самата нея – ето това е прераждане и то само при условие,че оцелееш и после можеш да се преродиш отново в онова подобие на същество, което си бил преди тя да те връхлети. Колкото пъти и да се сливате с нея,  и после отново да се прераждаш в съществото, което си – тя краде, пречупва нещо в теб и го прави различно или негодно за ползване. Болката - истинската и всеобхватната е  тишина. Просто една „проклета” тишина! Ти вече не си ти…дори не знаеш какво си ти? Живо си – но и умираш…Мъртво си – но и дишаш. Не мъртво и неживо в единение.

   Говорете ми за болката…Познавам я! И тя мен…Тишината, която я следва е по-страшна…Неосъзнатото : Какво си ти?”, вместо „Това аз ли съм?”…

    Не ме плаши…Тялото е слабо, то се кърши, чупи, мачка…И онази алена течност, с която често се оправдаваме, че е завряла, смразена или…с различен цвят протича от раните…И какво?! Какво?

     Тоягата винаги има два края – с единия те  налагат здраво - другия  държат в ръка. Кой е този, който е най-близко до теб? Виждаш го! Усещаш го…прорязва те, потъва в плътта ти, изпраща сигнали, че тя идва…Болката е вече тук! А краят…Остави болката. Краят е важен!