Животът е като сладкиш – сладък до блудкавост и пълнен с калории – знаеш, че трябва само да вкусиш няколко хапки и да спреш, но не можеш. И преяждаш, преяждаш… до припадък. Не искаш никога да свършва, а само да лапаш, докато ти нагорчи.
За пореден път се прибирах тотално разбита. Имах ли сили за още? Едва ли? Младото ми тяло, колкото и силно и здраво да бе, едва издържаше експлоатацията, с която го тормозих непрестанно. Не спирах да го правя! И защо не? Утре можеше да е последното днес. Това занимаваше умът ми, всеки път, когато бях толкова уморена, като пребито вързано куче. За пореден път! Да, за пореден…Едва успях да се измия, сложиш уморено две хапки в устата си, но дъвченето ми се видя непосилно. Преглътнах ги почти цели. Умората ме изпепеляваше, но това беше добре – означаваше, че все още ще ям от проклетия сладкиш „Живот”. Дълго лежах на неудобното легло, вперила мътният си и уморен поглед в тавана. Тъмнината ме успокояваше, защото избухващите цветове на ежедневието ме караха да ...