Тя разбираше, че всичко отдавна свърши. Заминало си бе като летния ден – бързо, незабелязано и оставящо купчина спомени ей така, просто реещи се в съзнанието й подобно на стотиците изписани бели листи, всичките посветени на него. А той беше нейното лято. О, да. Беше много повече дори. Тя добре осъзнаваше, че нищо няма да е вечно. Точно затова се вкопчваше толкова здраво за всеки прекаран миг с него, стискаше с всичка сила минутите, в които бяха заедно и продължаваше да се чуди как, все пак, времето успяваше да отлети толкова бързо, подобно на уплашена птичка.
Тя никога не се оплакваше. Напротив. Беше вечно усмихната, весела и щастлива, погълнала всичките цветове на дъгата. Беше щастлива. Или поне така изглеждаше...
В малкото й сърчице, обаче, ставаше нещо друго. Нещо страшно и неприятно за нея; нещо, за което тя не обичаше да мисли. Но просто й се налагаше...
Тя дълго се примиряваше с факта, че не е на първо място. Задоволяваше се с оскъдната мисъл, че не е единствена. Постепенно губеш ...