Беше зноен следобед и старите рибари на пристанището в Неапол си приказваха, че предстои една от онези силни и краткотрайни юнски бури, когато морето се надига така, сякаш иска да погълне цялата суша.
Там на кея едва пет годишната Мари дърпаше наскоро овдовелия си баща за ръкава:
- Тате, татенце, какво ще вечеряме?
- Каквото ни поднесе щедрото море, малката ми. – бащата на Мари беше също рибар, както преди него бяха баща му и дядо му. Той знаеше, че в морето предстои буря, но се надяваше да налови риба и да се върне при дъщеричката си преди морето да се е разбунтувало. Той приготви лодката си - стара и плачеща за ремонт. После хвана малкото сираче за ръчичка и отиде с нея в близката кръчма.
Мари не харесваше това място. Още отдалече тя чуваше крясъците на нещастните господа със скъсани мрежи, които не можеха да си наловят риба и затова са се настанили тук - така Мари наричаше нехранимайковците, пияниците и постоянните клиенти на този бардак. Когато приближиха още малко, детето усети с ...