Беше зноен следобед и старите рибари на пристанището в Неапол си приказваха, че предстои една от онези силни и краткотрайни юнски бури, когато морето се надига така, сякаш иска да погълне цялата суша.

            Там на кея едва пет годишната Мари дърпаше наскоро овдовелия си баща за ръкава:

- Тате, татенце, какво ще вечеряме?

- Каквото ни  поднесе щедрото море, малката ми. – бащата на Мари беше също рибар, както преди него бяха баща му и дядо му. Той знаеше, че в морето предстои буря, но се надяваше да налови риба и да се върне при дъщеричката си преди морето да се е разбунтувало. Той приготви лодката си - стара и плачеща за ремонт. После хвана малкото сираче за ръчичка и отиде с нея в близката кръчма.

            Мари не харесваше това място. Още отдалече тя чуваше крясъците на нещастните господа със скъсани мрежи, които не можеха да си наловят риба и затова са се настанили тук - така Мари наричаше нехранимайковците, пияниците и постоянните клиенти на този бардак. Когато приближиха още малко, детето усети с носле вонята на алкохол и се примоли на баща си:

            - Тате, не ме оставяй тук! Моля те, вземи ме с теб! - сърцето на баща ù се късаше, но и също знаеше, че не може да вземе дъщеря си в морето.

            - Госпожо Карбонари, госпожо Карбонари? - клетникът потърси добросърдечната стопанка на това западнало място.

            - Да, тук съм. - се провикна отвътре пълничката, червенокоса госпожа Карбонари и се показа на прага.

            - А! Вие ли сте, господин Карло! Какво ще желаете? Хайде, влезте вътре! - набързо избърбори тя, а Карло ù отвърна:

            - Не, госпожо, няма да влизам. Идвам да ви оставя моя ангел, докато наловя риба.

            - Но, господине, не виждате ли, че ще вали!? - вече в далечината се виждаше тъмен облак.

            - Зная, но нямаме какво да ядем и се надявам да наловя набързо малко риба и да се върна. - кръчмарката познаваше добре господина и затова дори не си направи труда да предложи тя да ги нагости. Госпожа Карбонари знаеше, че Карло от срам и гордост няма да приеме вечеря на вересия, а пари да плати нямаше. Със свито сърце тя отрони само едно:

            - Добре, оставете малката - след което хвана за ръчичка Мари и я поведе навътре. Детето от своя страна се подчини и само на прага се обърна да види баща си, който ги съпровождаше с поглед. Мари се обърна и погледна баща си така, сякаш искаше да запази негова фотография в паметта си, а в малкото ù сърчице витаеше чувство на тревога. Баща ù рязко се обърна и тръгна към кея, за да прикрие сълзите си от Мари. На Карло му беше много тежко, когато я оставяше на това място. Притесняваше се и се страхуваше за своя ангел, защото тя бе единственото близко нему същество, след като жена му почина в агония заради чумата. Така Карло и Мари бяха останали сами на този свят.

            Рибарят неусетно стигна до своята малка лодка, въздъхна, поглеждайки назад и отплава. Когато стигна достатъчно навътре в морето, така че сушата остана на хоризонта, само за да разделя небето и водата, той пусна мрежата си. Беше се уморил и подпря глава на ръката си, докато чака достатъчно риба да се оплете. Без да усети, Карло задряма. Когато се пробуди, усети, че нещо не е наред. Имаше пронизително студен вятър, вълните се бяха надигнали и ехтяха гръмотевици. Бурята го бе застигнала! Все още не валеше и Карло си помисли, че има шанс да се прибере. Набързо издърпа мрежата, в която и без това нямаше риба и загреба с всички сили към дома. Небето обаче бе решило друго. Бурята бързо го застигна. Вълните мятаха малката лодка, като играчка. Те я подхващаха и аха да я обърнат, но само силно я разклащаха. Карло се бореше с тях цял мокър и едва не падаше от лодката, когато вълните се опитваха да я преобърнат. Светкавиците падаха наоколо, а вятърът пронизваше до кости мокрия рибар. Така бе притъмняло, а светкавиците така тряскаха и светкаха, че клетникът се чудеше дали е ден или нощ. Бащата мислеше за малката си дъщеричка. Сега Мари се явяваше пред очите му и му даваше сили да гребе и да се бори с недоволното море. Умората надви!

            Когато морякът се свести, беше жарък ден, а  слънцето бе достигнало зенита си. Първото, което Карло усети, беше жаждата. Край него имаше вода, но тя не ставаше за пиене. Слънцето така неумолимо палеше, че Карло се почувства като в пустиня. Той седна в лодката и се огледа. Греблата ги нямаше, а от сушата не се виждаше нищо. Карло реши, че е загубен и единственото, което го мъчеше повече от жаждата и витаещата смърт, бе мисълта за Мари. Какво ли правеше тя и какво ли щеше да стане с нея? Това не даваше мира на овдовелия баща. Скоро Карло бе навестен от неканен гост - гладът. Стомахът тъй го сви, че му прималя. Пусна мрежата, но когато я извади, в нея имаше само една отровна риба. Карло пак пусна мрежата, захвърляйки отровната твар обратно в дълбините на жестокото море. Когато привечер отново я издърпа, установи, че тя се е скъсала и вече за нищо не става. Луната изгря, а пред очите на Карло бе все малката Мари. Кой знае дали това ангелско привидение  навестяваше измъчения баща заради глада и жаждата или заради мъката му. Тази нощ морякът не можеше да заспи, затова дълго плака – по-скоро за неизвестната съдба на дъщеря си, отколкото за своята участ. Когато слънцето отново изгря, Карло съвсем се бе предал, лежеше на дъното на лодката си с притворени очи. Той дори вече не можеше да плаче или мисли, защото снощи се появи силна треска, знаеше, че умира. Изведнъж слънцето престана да пече тъй жарко. Карло реши, че това е или облак, или е умрял. Той не си направи труда да отвори очи. Внезапно морякът осъзна, че греши. Той чуваше човешки гласове! А дали не беше полудял?

            - Човек за борда! Човек зад борда! – Карло събра сетни сили и дигна клепачи. Видя кораб да хвърля сянка над главата му и след малко усети, че едни силни ръце го подхващат. От вълнението, а може би от треската, той припадна. Когато се свести, лежеше на дървена койка, а над него се бе надвесил един възрастен човек с добродушно изражение. Господинът каза:

            - Пийнете. – и бутна канче с вода в ръцете на нещастника. Карло бе благодарен. След това непознатият му даде храна и го остави да се нахрани. Карло вече не бе гладен и жаден, но силите му не се върнаха заради треската. Въпреки всичко той простена:

            - Къде съм?

            - На кораба Мария Луиза, а аз съм корабният доктор. Вие кой сте? – Карло каза името си, каза откъде е, а после каза и какво му се е случило. Докторът отвърна:

            - Въпреки всичко имате късмет, защото нашият кораб скоро ще пристигне в Неапол. – Също така Карло разбра, че цяла нощ го е мъчила треската, но докторът обеща да го излекува. Отвън се чу:

            - Земя! Виждам земя! – Карло помоли да го изведат на палубата. Отначало докторът отказа, но после се смили и с няколко моряци помогна на клетника да види земята от палубата. Когато нещастникът се качи горе, той видя Неаполското пристанище и почувства, че Мари го чака на кея. Той беше толкова прав. Мари го чакаше на кея, взирайки се в корабите. Тя знаеше, усещаше, че баща ù е на един от безбройните кораби, които вижда. Малкият ангел знаеше това, защото сега в нея имаше едно странно и необяснимо чувство, което го нямаше досега. Откакто баща ù изчезна, тя бе постоянно на кея, гледаща с надежда в морето. Само вечер госпожа Карбунари я прибираше в кръчмата си, а през деня ù носеше храна на кея.

            Карло се чувстваше щастлив. Той скоро щеше да бъде край своята Мари. Той бе толкова щастлив, че не виждаше и не чуваше нищо. Нищо... освен една фигура, един глас! Той чу:

            - Карло? Карло, ела при мен! – и от мрака пред очите му изплува силует! Силуетът на жена му! Той бе още по-щастлив:

            - Карло, ела при мен! – и Карло отиде. Вече нямаше треска, нямаше болка, а малкият ангел остана сам на този свят.

            Когато Мария Луиза пристигна в неаполското пристанище, беше следобед. Докторът и капитанът на кораба намериха кръчмата на госпожа Карбунари и Мари по разказа на бедния рибар. Те предадоха тялото.

            Кръчмарката помогна на Мари да погребе баща си до майка си. Семейство Карбунари прие клетото сираче под крилото си. Отгледаха я като своя дъщеря, но въпреки това Мари остана сама на този свят.