25 мин reading
ХVII.
Леле, три глави настрани мръднах. И нещо разказът стана сантиментално-мемоарен, вместо планираната шантава веселост.
Поради което се налага да се върна в оная заран.
Защото си беше вече заран – слънцето надничаше с половин око, нейде тракаха каруци, бръмчаха двигатели, народът се надигаше, за да отиваме на работа.
Пък ние – весели, ама весели...
Оги легна при чешмата и рече, че няма да стане. Да му донесем одеало.
Ние – благородни души – домъкнахме дюшек и го положихме до него. Той припълзя отгоре му.
Ама за да не скучае сам, взехме Златко барабар с дюшека и го пренесохме от другата страна на пилона за знамето.
И стана една аранжировка...
Огито отляво, Златко отдясно – почетен караул.
Ама вторият взе, че отвори очи, рече нещо на старобългарски и се замъкна пак в салона.
А Огито примерно си остана да лежи. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Log in
Sign Up
Пак кривнах нейде си... И пак хаосът става хептен подреден - добре омешани истории, та да се чуди де лъже тоя и на кои местенца са зрънцата истина. А те - да ми умре кварталният, всичко е реално, от живота...