ХVII.

Леле, три глави настрани мръднах. И нещо разказът стана сантиментално-мемоарен, вместо планираната шантава веселост.

Поради което се налага да се върна в оная заран.

Защото си беше вече заран – слънцето надничаше с половин око, нейде тракаха каруци, бръмчаха двигатели, народът се надигаше, за да отиваме на работа.

Пък ние – весели, ама весели...

Оги легна при чешмата и рече, че няма да стане. Да му донесем одеало.

Ние – благородни души – домъкнахме дюшек и го положихме до него. Той припълзя отгоре му.

Ама за да не скучае сам, взехме Златко барабар с дюшека и го пренесохме от другата страна на пилона за знамето.

И стана една аранжировка...

Огито отляво, Златко отдясно – почетен караул.

Ама вторият взе, че отвори очи, рече нещо на старобългарски и се замъкна пак в салона.

А Огито примерно си остана да лежи.

Той си е такъв – примерен... Така се и ожени.

Помня, една вечер дойде в квартирата с бутилка водка /те – пак пиене! Ама да лъжа ли?!/.

Седнахме й, после внезапно се оказа, че и при мен има една.

Съквартирантът го нямаше. Тогава беше едно наивно, ама амбициозно момченце от Лом – Румянчо.

Провициалистче по всички линии. То и аз си бях, но чак толкова...

Един ден ме вика на балкона и ми показва нещо. “Балонче” – вика. Хвърлено на терасата. И седна да го надува...

После ми се сърди бая време, когато най-накрая разбра, че това било презерватив.

Разделихме се с него – прекалено огромна разлика във вижданията.

Аз съм си консервативен, ама толкова ограничен и задръстен човек доста време после не срещнах.

Та пийнахме, поприказвахме, хапнахме – редя ги по значението.

Сетне Оги си тръгна...

Живееше недалеч – на “Лайош Кошут” 11, насреща му имаше цигарена фабрика.

Но той решил да се прибере за по-пряко по “Александър Стамболийски”. Защото там живееха две момичета от нашия курс. Едната на номер 104 – в кооперацията на леля ми, другата малко по-надолу.

Оги – като разумен човек – решил, че Людмила е чак на третия етаж, трябва да се катери по стълбите, пък след две бутилки водка...е, и едната да е – по равно си сипвахме, ама...

Та си рекъл, че ще мине през Анелия – хем живее на партера. Влиза се в двора, почуква се на прозореца, после направо през него – няма нужда да се отваря вратата.

Така и станало.

Влязъл, попитал дали има нещо за пиене, тя извадила бутилка джин, седнали на приказка...

Анелия беше дошла от Русе, слаба, руса, жива. И речовита.

На другия ден си хапвах в мензата. Боб чорба. С вилица, разбира се. Хем да улучиш бобеното зърно, хем повече хляб да изгълташ с чорбата.

И добре, че беше тоя боб.

Щото като рече Огито: “Жоро, ние се оженихме...” – и щях да се задавя, ако беше мръвка нещо.

Е, от тогава Огито не пие джин...А сватба направихме /което е друга история/, след 20 години се разведоха. И сега – вече 20 години, живее с друга. Та му напомням – на 20 години се сменя жената, с по-нов модел. Ама нещо не му се иска, май…

Както и да е, лежеше си той на дюшека в Аспарухово  и спеше.

Взех последната бутилка с малко клатеща се в нея остатъчна течност. Викам: “Оги, има ракия...”

Отвори едно око и рече: “Къде е?”.

Видя, че няма лъжа и измама. Седна върху дюшека и взе шишето.

Представете си картинката – Оги седнал с кръстосани крака. По едни червени гащета. Той самият – черен, космат, чорлав, заспал, с бутилка в ръка...

Половината момичета се влюбиха в него веднага...

А после взе пиенето и влезе в салона.

ХVIII.

Абе, хора разни...

Помня, когато ни записваха в девети клас.

Питаха кой иска да е в специализираната паралелка по математика.

И се записаха над 20 души. Гледам – приятелчетата там, защо и аз да не отида?

Отидох...

Малей!

Математика!

Бях един от най-слабите в класа. Заедно с едно момче, което стана лекар и сега е в Швейцария.

Имах едва петица.

И отличниците от другите класове идваха да им обяснявам задачите.

Тъй като ние учехме маса часове допълнително математика.

А и аз с моята фантазия си бях майстор на стереометрията.

Туй алгебра с правила и формули – скука, ама образното мислене си е за мен.

Та тогава записвахме 28 човека, завършихме 19.

Просто емигрираха в другите паралелки. Дето беше по-лесно.

А ние всички влязохме да учим висше. В София.

Защото се бяхме научили да учим. Схванали алгоритъма на мисленето.

Което не пречи да ненавиждам математиката и днес.

Ама си бяхме един клас...

Ицо Манчев – висок, волейболист, умен и добър едновременно.

Иво Христов... Почина. Рижав, с чувство за хумор.

Иво Иванов. И той един образ... Много пестелив човек. Минава покрай телефонните апарати и бърка да види някой дали случайно не е забравил 2 стотинки.

А веднъж го заварихме пред автомата за газирана вода в центъра. Седи и пие.

Оказа се, че имало нещо повреда, та автоматът и без пари пускал газирана вода.

Та Иво се налива...

Викна и нас, ама защо да се превръщаме в блато заради спестената стотинка?

После отиде  да учи външна търговия.

Краси Борисов. Баща му преподаваше биология, искаше и него да направи биолог, Краси пък точно затова не щеше... И отиде във военното училище.

Почина от рак на стомаха. Беше над сто кила, последния път не можах да го позная – петдесет дали имаше.

Румен Нинков. Дребен, пъргав, бърз.

Приеха го физика, не отиде.

Убиха го в казармата.

Абсолютна тъпа случайност.

Разводач, оставил караула да прибере оръжието, единият натиснал спусъка и – през вратата, в сърцето. А живееха на петдесет метра един от друг – убитият и убиецът...

Николай Маринов... Ей така си отишъл – било му зле, прибрал се, легнал и...

Краси Маршала /по прякора на баща му/. Нашите запознали бъдещите му майка и баща, кумували им, та и рода си бяхме. Починал…

Петима от класа ги няма вече...лека им пръст! Пичове бяха!

Момичетата ни са живи и здрави.

Румяна... Нейде във Враца е, в просветата нещо.

Силвия... Беше в цирк, акробатка стана покрай мъжа си...В Щатите живее.

Цъфи Пушека...Сочна – та затова ѝ викахме така. Засмяна, ведра... Прокурорка в Пазарджик беше.

Цецка Цолова...Беше лекар в Севлиево, сега не знам къде е. Царицата на бала. Макар със счупен крак.

Светла... Физичка, работеше на ракетна площадка...

И така нататък...

А балът какъв беше...Чуден!

На тавана на старата гимназия.

Салонът украсен от нас. Подредихме, нагласихме всичко.

Оркестърът – от съученици, малките.

Танци, леки приказки, песни, веселие...

Просто не мога да го опиша сюжетно. Което означава, че емоциите са били много, много над действията.

Всичко направено от нас.

Не скитахме по кръчми, затова ни беше интересно.

Какъв бал е това днес? Всяка вечер са на пиене, всяка седмица в чалгатеката – къде е балът, първото излизане пред обществото?

Става поредния купон. И дори по-зле...

Ходихме на Люш заранта – един връх на баирите наоколо, да посрещаме слънцето...

Но...Минава времето, минава.

Ей го – и Радко си отишъл. Беше офицер в Генщаба, но сърцето...

Приятелите намаляват, познатите се увеличават...

А добри приятели намерих и в Университета.

Но да спомена още една история и да се върна към разказа за тях...

ХIХ.

Аз не бях ангелче, не бях и гадина.

Просто нормален пубер.

Шантав в рамките на закона.

Сещам се как си правех шеги с Цаков – историка.

Построиха нова сграда на гимназията. Цяло лято бяхме на бригада – чистехме, лъскахме, абе правехме си училище за нас.

В което по коридорите имаше пътеки!

Повтарям – пътеки по коридорите.

Обувките се чистеха старателно, имаше стъргалка, имаше четки при лелките, имаше дори боя.

И ха се е опитал някой заек да влезе мърляв, ха големите са го награбили: “Абе, аз да не съм бачкал тук, та ти да мърсиш!!!”

Пътеките използвахме и творчески.

Например, един ден гледаме – пред кабинета по военно, баш до нас, се наредили зайци. Чакат лейтенанта за час.

И не знам кой даде идеята, ама се наведохме, опнахме пътеката и се захилихме на вирналите крака зайци.

Даже се залюбувахме на няколко чифта момичешки крака, но...

Но гледаме – офицерски панталон рита, плюс още един. Директорският.

Те тъкмо излезли от кабинета и...

Та после имаше едни разговори...

Що се отнася до Цаков, аз като дежурен го чаках пред учителската. Поемах картата и го водех към кабинета. Учтиво отварях вратата, той влизаше... а аз продължавах.

Защото обикновено беше някакъв друг кабинет. Та той влиза, застива пред чужд клас и колежката си, после излита и реве отдалече: “Георгииииии! Да чакаш пред дъската!”.

Ама аз от тая дъска не мърдах.

И усвоих историята дотам, че си имам и диплома за нея.

Е, не е основна – но си заслужава!

Та да отида на основната история.

1971 година. Началото на третия срок /тогава така беше/. След ваканцията сме свежи, росни и доста неподготвени. Че кой ще вземе да изпитва от първия ден?

Освен Марга Петкова, разбира се.

Химичката.

Млада, чаровна, проклета, принципна.

Дойде преди година в гимназията.

Най-напред я назначили в техникума. И първия час седнала тя зад масата на подиума, пък им дала едно писмено – да провери какво знаят и как ще работят натам.

Те писали, писали, поглеждали я…

Защото си беше хубаво маце. И ходеше с минижуп – имаше защо.

А един от първия чин /четвърти курс!/ не издържал:

- Другарке, може ли малко да се позакриете, че не мога да се съсредоточа?

Нашата грабнала дневника и…напуснала.

И почна в нашата гимназия. При мъжа си – Хари /лека му пръст!/. Едър, мустакат, математик…Все страшни неща.

Та в него пролетен ден Марга извади тефтерчето. Нямаше някаква система за изпитване, но като “мине” всички – почва в същия ред и ти си знаеш кога те чака на ешафода.

Обаче, номерът е да мине първия път.

Всеки си вика: “Я, баш мен няма да улучи…” С плаха надежда.

Която в моя случай не се сбъдна.

- Четвърти номер – вика.

И аз ставам. Отивам, вземам въпросите, почвам да пиша. Какво съм писал, как съм сукал, защо премятах валенциите като жонгльор, как са се въртели в гробовете си световноизвестните химици – няма смисъл да ви плаша.

Но не можех да кажа, че не съм готов и да седна. Нали ще вдигне друг? Пък аз тъй и тъй съм изгорял…

Такива открития правех, че нормален човек, поне малко схващащ от химията, щеше да припадне. Обаче, аз упорито откривах съединения, извършвах реакции, доказвах невъобразимото…

Е, писа ми двойка!

На другия час си бях спокоен. Изгорях, ама си знам кога ще съм, сега остава да си трая…

- Георги, – казва тя – абе, ти винаги си бил наред, защо така онзи ден? Я стани да оправим двойката…

Моляяяяя???

УжасТ, както викаше един приятел.

И пак същата история. Писане, открития, непризнаване от световната научна общност – тоест, Марга, двойка.

След което се закани, че ще ме остави на матура /тогава имахме пет матури, можеше да се освободиш със средно 5 за трите години/. И ме остави!!!

Четири матури бях освободил, ама тая…

Като залегнах на химията, като я задъвках, като увеличих порциите учене чак до нормалното…

И на изпита – петица! Йеееее… Както викаха “Битълсите” тогава.

Прибрах се у дома доволен, струпах учебниците и тетрадките до стълба на една асма в двора, запалих ги, изиграх един индиански танц, зарових пепелта ритуално и стъпках пръстта отгоре им…

Ама Марга беше готино маце…И наскоро пак я видях. Върху некролога…

ХХ.

Както и да е, оставихме Златко и Оги да спят в училището, а ние тръгнахме към полето. Демонстрирайки ярък трудов ентусиазъм и непукизъм.

Стигнахме  участъка, ремаркето беше там – празно, а трактор казаха, че всеки момент ще дойде.

Та запалихме по фас, докато чакаме.

Ние с Коцето седнахме на канатата на ремаркето. Коцето се люшкаше храбро, аз му викам: “Ще паднеш, ей!”, той отговаря: “Няма да...” и довърши от земята “падна”.

И в тоя момент се зададе тракторът. На кормилото – наш Митьо. Бежански. Пере през редовете – направо към нас.

Наблизо имаше едно дърво. За отрицателно време цялата бригада се събра зад него.

Но тракторът спря до ремаркето. Хилейки се, Митьо го закачи.

А народът се юрна да бере доматите.

Носят, подават, ние с Коцето поемаме кофите, изсипваме.

И, понеже съм в отлично настроение, взех да си пея народна студентска песничка. Като на моменти минавах на два гласа.

“Хиляда бутилки

на бара си стоят...

Хиляда бутилки

На бара си стоят...

Но ако едната

Падне на земята...

Но ако едната

Падне на земята...

Деветстотин деветдесет и девет

Бутилки

На бара си стоят...”

И така нататък.

Като стигнат до едната бутилка, дето стояла самотна, а после паднала на земята – мощна въздишка разтърси полето.

След което почнах с “Десет хиляди бутилки...”...

И дъжд от домати заваля по ремаркето, спестявайки известна доза усилия за изсипване на кофите.

Така до обяд симулирахме трезвеност.

После ни пратиха с Митьо за вода.

Изворчето беше дори каптирано, разположено в долчето, между две големи дървета.

Напълнихме големите дамаджани, а Митьо предложи аз да ги отнеса, пък той да дремне. После той ще ги замъкне, а аз ще спя.

Що не?

Отидох, колегите изсмукаха набързо освежаващата ледена течност.

Връщам се, викам: “Мите!”, а той се надигна от под дървото, събу панталоните, отиде до другото дърво, постла си спокойно панталона, легна върху му и пак заспа.

О, викам си – аз да не съм по-глупав...

И се проснах на освободеното място под първото дърво.

Събудиха ни привечер.

Забравили ни, после се сетили, та изпратили момчета да ни викнат.

А вечерта на проверката ни четоха заповед по бригадата.

Дрън-дрън... подронване авторитета... дъра-бъра... последно предупреждение...

Имах и само “мъмрене”, ама то беше другаде.