32.
А, походих по ония краища. И по море, и по суша.
Ядох плов – пилаф, де. Ама с пръсти – с все ориза /друг вид, не нашенския/, със стафидите и другия пълнеж.
Пробвах грузинските лепешки – хачапури. Ама и как звучи, а!
Пих истински чай. Тоя, дето млади момичета и булки не берат – толкова е силен, че оставя бездетни жените.
Чифир ми направиха. Половин пачка черен чай в канче. Леле, бие в главата – наркотик сущий...
Арменски сармички пробвах. Там. Дребни, вкуснииии... И едни малки сладки... Абе, по арменски пестеливо, но хубаво.
Интересни неща чух от казахи едни. Претендираха, че са наследници на прабългарите. Просто, казват, едно от племената останало там и ето ги – рода. Що не? Нямат претенции към историята, а представят една версия.
То и един башкир ми говори за връзката между тях и Волжска България...
Но това са други теми. Големи, сложни, а сега разказвам простички неща за станалото с мен...
Да се върна в Чепинци. Като дойдохме в училището, оказа се, че медицинска сила ще ни бъде м ...