32.

А, походих по ония краища. И по море, и по суша.

Ядох плов – пилаф, де. Ама с пръсти – с все ориза /друг вид, не нашенския/, със стафидите и другия пълнеж.

Пробвах грузинските лепешки – хачапури. Ама и как звучи, а!

Пих истински чай. Тоя, дето млади момичета и булки не берат – толкова е силен, че оставя бездетни жените.

Чифир ми направиха. Половин пачка черен чай в канче. Леле, бие в главата – наркотик сущий...

Арменски сармички пробвах. Там. Дребни, вкуснииии... И едни малки сладки... Абе, по арменски пестеливо, но хубаво.

Интересни неща чух от казахи едни. Претендираха, че са наследници на прабългарите. Просто, казват, едно от племената останало там и ето ги – рода. Що не? Нямат претенции към историята, а представят една версия.

То и един башкир ми говори за връзката между тях и Волжска България...

Но това са други теми. Големи, сложни, а сега разказвам простички неща за станалото с мен...

Да се върна в Чепинци. Като дойдохме в училището, оказа се, че медицинска сила ще ни бъде местният фелдшер. Който взе да се изживява като фактор, едва ли не главнокомандващ на бригадата. Заобяснява какво да правим, кое къде да сложим, кой какъв е в стопанството...

Нежно и достатъчно грубо го върнахме на земята. Та се пообиди и взе да не се вясва.

Слава Богу, нямаше нужда от него. Но поне се сети да ни остави ключовете от лекарския кабинет – там имаше и шкаф с лекарства.

Ние, обаче, го ползвахме за друго.

Няма-няма.. .и някой иде при коменданта. “Анатоле, дай ключа от кабинета, че да взема едно аспиринче...Ще ти го върна след половин час...” И се втурва към стаята, влачейки за ръка някое девойче. Сигурно, за да му подава водата.

А колко пъти съм виждал как двойка стои пред вратата, тропа и момчето вика: “Айде, бе Пешо! Цял час си вътре...”

Но това си бяха авантюри на несериозните.

Аз – примерен! Огито също. Ваня споменах, Анатол – после известен фолклорист, хептен. Изобщо – щаб за пример. Не бяхме женени, но това не пречеше на морала ни.

Лично моя милост хлътна още на първата бригада /ей, деца, деца – що ваши наченки бяха заложени по тия бригади! Вие сте били светли искрици в бащините ви очи, когато те се спрели на едно момиче... Но това е още по-сложна тема!/.

Бяхме в Плевен, както споменах веднъж.

Имаше група девойчета от един град. Едната мощна, сочна, другата се залюби с някакъв южноамериканец – море беше си жив индианец, роди, омъжи се, разведе се... Другата ни така, ни иначе – фър-фър.

И едно дребно момиченце.

Седим привечер, опознаваме се.

Лагерът, на едната му страна телена ограда, зад нея дворът на някакво учреждение. Свързваше ги врата. До нея – пейка, с покрив отгоре.

Момичетата седнали на пейката, ние кавалерски се разположили насреща им. И една котка, която се сложила край мен и ме облизва. /Мен ме обичат котки и кучета, деца и хубави жени. Които не ме харесват – извън тези категории…/

Та после...

После си е личен живот. Не се разказва. Само ще спомена как веднъж ходихме да си купя нови сандали. Много ги носех. И старите се засилвам да хвърля в един кош.

Защо? Ще послужат...

И за какво? Имам още два чифта стари...

Ако ги хвърлиш – няма да ме видиш!!!

Я! /Още бях курназ!/

Мятам ги, тръгвам...

Тишина...

И – цок, цок, цок...Стъпки!

Победих?

Да, бе! И Наполеон си е мислел така, когато Кутузов се оттеглял на изток...

33.

Та пак Чепинци.

Работим, печелим пари, награждават ни. Но и трудът не е лек.

Един ден момиче от нашите падна. Слънцето. Макар да почвахме рано, към десет си напичаше.

А и момичето беше едно прозрачно-слабо.

Както и да е, заляхме я с вода, не щя да се прибира, полежа под дърветата. И свършихме за този ден.

Отиваме да се качим на градския автобус. Бригадирите пътуваха тогава без билети. А и не ни се чакаха нашите автобуси. То повечето тръгнаха пеша – два километра до селото, какво му е?

Пристига автобусът, Оги подкрепя болната, отива при предната врата, прави знаци на шофьора.

А и онзи вижда мократа кърпа на главата й. Но – не отваря.

Оги почуква.

Шофьорът става, отваря и... му нанася бърз удар, след което затваря вратата и полита...

Само че още на другия курс го задържаха.

Защото Оги беше в пълна униформа, водеше болна – нападение при изпълнение на служебните задължения. Почна да става една...

Та вечерта идва шофьорът, кара тава с агне и каса бира, седнахме, изяснихме се, оттеглихме заявлението. И от него ден, като ни видеше – веднага отваряше и ни прибираше. Дори когато се видехме из София.

Обаче, проблеми имахме с ТРЗ-то.  Мноооого ги мразех тия! Обяснявам – отговарящи за труд и работна заплата. Определящи нормите и плащането. Обикновено са тъпи, изпълнителни и злобни…

Като куче на сено – не яде, ама и на другите не дава.

Само знаят да вдигат нормите и снижават разценките. Пробва при нас, но след грамаден скандал и крясъци, поукроти се.

Последен ден. Ще си тръгваме. И го чакаме да подпише документите.

“Да, да – казва – идвам”.

След което минава край нас и тръгва с мотора нанейде си.

Час, два... Няма го.

Викам на един тракторист – да отидем да го търсим. Пък то никой не обичаше гадината, затова трактористът веднага се съгласи.

Перем през полето, видяхме оня отдалече. Но и той ни видя, метна се на стъпенката на един камион, запраска направо през нивата.

Обаче, тракторът го засече, камионът спря, викам му: “Абе,... /тук малко цензура/... Чакаме те цялата бригада!”.

Дойде, подписа, а хората наоколо се превиваха от смях.

ТРЗ!

И, все пак – интересно беше!

34.

Разказвах ви как другият Огнян, плевенският, се ожени за Анелия от Русе.

И ще правят сватбата. Естествено, в Плевен, в „Ростов”.

Ние се стягаме. Събрахме пари, купихме им студентски подарък – класическа саксия във вид на амфора. Голяма и тежка. Ще я носим ние със Златко. Поради което спахме на “Орлица” 18.

Влакът в 6 и 15 заранта. Ние се събуждаме в 5,30 часа...

Летим...

Събота заран. Ни такси, ни нещо.

А от там няма пряк транспорт за гарата. Отказахме се от Централна – абсурд е да стигнем. Ще бягаме на гара Север. Там имаше спирка за минута.

Хванахме такси, хвърчим...

Пристигаме... И като в добър класически филм гледаме опашката на заминаващия влак.

А пари нямаме. Тоест – имаме, но само за връщане. Всичко под брой.

Е, взехме си нови билети, влачим саксията, качваме се... На обяд сме в Плевен. Пропуснахме в гражданското. Обясняваме се, поднасяме подаръка, влизаме в ресторанта.

Нашите събраха малко пари. Колкото да отидем до Бяла Слатина, пък от там ще се спасяваме. Зарадвахме се. И яката се наквасихме.

До степен, че... Внимание! Аз съм играл ръченица!!!

Невероятно, но го видях заснето.

А майката на Оги даже питала в някой ансамбъл ли играя... Добре, че намалих пиенето, иначе щеше да мисли, че и пея...

Късно вечерта тръгнахме към Бяла Слатина. През Червен бряг, после по теснолинейката. Тая, дето сега и диря от релсите й няма. Стана малък инцидент с един, но той слезе в Чомаковци, макар да пътуваше до Мизия.

Пристигаме, баща ми вика: “Аз казах ли ти, че ще дойде?”.

Казвам им: “Свършихме парите. Дайте до София, иначе оставаме тук...”

Явно предпочетоха по-малката беда и на заранта потеглихме към столицата. Свежи, бодри, с малко спомени и много усещания за нещо, което се мержелее в мъглата из главите ни.

Златковата сватба я правихме в Кърджали.

Голяма рода, тежка сватба, весела Мария, ликуващ Златан.

Пазя още една негова бележка: “Мария се съгласи да стане моя жена! Ура!”.

За историята...

35.

И, тъй като пиша всичко това около 24 май, ще разкажа за най-хубавия си празник.

Не, не този, когато минах с табелата на училището.

Не и тези, когато се снимах с ленти “Отличник”.

Не и дните, когато всички се събирахме на село.

А 24 май 1976 година.

Тогава трябваше да тръгнем от Театъра на армията, да заобиколим и се включим в колоната на определеното място.

В 9 часа бяхме пред театъра. След половин час заваля. Порой. Към 10 се обадиха, че манифестацията се отменя.

В 10 часа дъждът спря. Минута по-късно слънцето изгря – златно, бодро, весело.

Но – манифестацията е отменена...

Тръгнахме да се прибираме и гледаме – народът се излива като порой на площада. Минават по пътя, махат на околните с цветя, пеят “Върви, народе възродени”.

На трибуната – никой. Пък и не поглеждахме натам.

Истинска народна манифестация.

В чест на Светите братя Кирил и Методий, а не на някакви си човечета, турили се на всеобщо обозрение.

И след толкова години си мисля със светло чувство за този ден. За него, за хората, за нас...

Абе, не си падахме по идеологиите. Особено, когато ни натоварваха.

Помня как Пламен – тоя, дето сега е художник в Хасково, трябваше да се явява на изпит за прием в Художествената академия. Политически изпит!

А оня – не помни разшифровката на БКП какво е, изпит ще държи.

Аз бях вече втора година студент. И се включих в доброволния отряд на СУ. Компания си бяхме – имахме щаб в новото крило, под ГГФ-то, събирахме се, пушехме, лафехме си, пийвахме...

Цялата работа беше да се дава дежурство до 23 часа – два пъти в месеца. Но компанията...

Та обясних на Пламен разстановката, взех в щаба учебниците и зачаках.

Изпитът им беше в голямата аудитория над щаба. В десет нашият излиза да пусне една вода, отива до вратата, влиза. Но технично влиза в асансьора, който го смъква един етаж надолу.

Аз съм там, чете той, запомня... И обратно. Излиза от вратата на асансьора артистично закопчавайки панталона.

За дежурящия пред вратата на залата кандидатът излиза от тоалетната – асансьор и тоалетна са едно до друго, почти слети при малко кривия ъгъл.

Влезе, де.

Успешно запомнил колкото да се зачете изпита.

И веднъж ни взеха да бъдем външен кръг на охраната на някакъв конкрес. Зала “Фестивална”, ние сме на спирката преди нея, посочваме на ватмана на трамвая да не спира пред залата. Нещо, което той си знаеше.

Впрочем, месец по-късно, тичам след един трамвай и той спира. Шашнат се качвам, а ватманът вика: “Заповядайте, другарю...”

И от дума на дума се разбра, че ме помнел от оная спирка, смятал, че съм от “нашите”. Аз не го разубеждавах...

А тогава ни държаха по четири часа, даваха кафе, сандвичи. Правехме видимата охрана. Иначе си имаше сериозни хора – но нейде си.

Тогава се смяхме много с едно маце.

Абе, как се разнасят слуховете...

Слиза едно девойче от трамвая и пита: “Извинете, къде е кафенето, дето раздават безплатно кафе?”.

Да се смееш ли...

И последното ми деяние в ДО беше на една среща с другаря бай Тошо.

За 8 декември. Тогава си хареса Станка Шопова, та взе да я лансира.

Ние бяхме натоварени с черната работа. Разпределяхме кувертите по факултети. Ресторант “София” не е малък, ама и Университета си го бива.

Та комсомолските секретари носеха пари и вземаха картончетата за сериозните другари.

Един ден идва младеж, представя се – първи курс руска филология. Нашите, обаче, гледат – кувертите дадени?!

Не може да бъде!

Кому?

Леле, стана една...

И се разбра – зайци някакви искали да видят Тодор Живков. И се представили за други, нашият човек им дал ей така – на доверие, кувертите...

Абе, щеше да стане дебела...

И вечерта ние сме в ресторанта. Имаше някаква стилна решетка – пред нея масата на “другарите”. Един от тях, една хубава студентка - каращисани.

Първият ред маси – на проверени комсомолци. Втори, трети.

Гледаме към входа – няма го.

Изведнъж се разнасят ръкопляскания. Той се появява нейде от вътрешната страна. От друг вход явно.

Станка Шопова ми бутна чантичката си и се втурна да го посреща.

Ала-бала, приветствия, скандирания – абе, по формата. После насядахме.

И тук възникнаха два проблема.

Първият – Станка прави знаци за чантичката.

Как да отида до нея, като тя седи до Тодор Живков, а трябва да мина зад гърба му?

Станах леко, един добре облечен другар застана до мен и ме пита – що тъй, бе пиле? Казвам му, той махва неопределено с ръка и ми сочи да мина, но... По пътя и после точно обратното. Без отклонения...

Малей, все едно бях движеща се мишена...

Или поне така се чувствах.

Другарят бай ме погледна въпросително, аз носех чантичката, той се усети и нещо каза на Станка. Подадох й я – и обратно през минното поле.

Уф!

А после взеха да сервират.

На нашите по другите редове им лесно – сложили им прибори и те перат като косачи през полето.

Ама нас – нали ни снимат с две камери, по телевизора ще ни показват, заредили ни като маркизи с вилици, лъжици, ножове... С кое да почнеш?

Гледаме – момичетата на официалната маса също се озъртат в недоумение. Пък се сетиха, видяха гостите какво ползват, взеха и те така.

Ние видяхме от тях, станахме също културни.

Ами как иначе – комсомолски секретар бях, отговорник на групата, бригадирски ръководител... Тежкар! От олекотените и дребните...