Plevel (Силвия Илиева)
156 13743
May 18, 2018, 2:22 AM  

Три утехи 

  Prose
874 12 15
2 мин reading

 

   

    Тишината сряза плитките си черни, в земята на разтворените рани. Заплакаха светулките като девици. "Война било, когато си сънувал обич, която никога не ще разцъфне. Война отвътре – почерняла в мъка." Така си шепнеха светулките и светеха все по-рядко. Отслабваха.  Разказваха, че всичко е било, заради онова  първото им лято, когато те двамата ги следвали по цветните пътеките от фенери. Над дивите треви постлан, кипял залезът, с щедростта на сладкото пиянство. Кипял ли или плакал – приличал им на дивна прелест. Пиел жаден момъкът, роса от нощ. Очите му горяли прежаднели. Къпиновите храсти ги примамвали, със ситни пламъчета по листата. А там до него тихото девойче, разлиствало линиите по ръцете му така, сякаш не били линии, а страници – ухаещи на поезия, над която със светулкови букви пишело: "Обич". Косите ѝ разрошени от клоните, утихвали по тези страници. Завивала го с тях – казват – цяло лято, както атлазеното звездно небе завива Земята.

  Натъркаляли се сезоните, като сухи дънери в реката на живота и след време завивката почерняла. Посивяла. Ветровете я раздухвали, дъждовете отмивали аромата от нея. Родили им се деца. Момичето се превърнало в жена. Момъкът в мъж. А животът им в разбъркан пъзел. И докато били заети да сглобяват парчетата, забравяли да спрат и да се погледнат в очите. Тя вече не виждала, как светулките разплитат косата ѝ за него, докато мъжът вече не чувал как тихо шумолял атлаза, под пръстите му. А очите му прилично измръзнали – обичали да поглеждат през нея, за да се уверят, че я притежава. Това го успокоявало, когато не можел да заспи. А тя се питала:  "Защо  празнотата не се засища от тлен?"

– Помниш ли онова лято? – прошепвала почти отчаяно с глас наподобяващ треперещ, падащ лист. След листа, той я гледал дълго за да се увери, че я познава. Така както се гледа позната физиономия чудейки се къде другаде си я виждал. 

– Сега е есен. Заспивай. 

И тя заспивала, някъде към два часа потънала в оранжева палитра. "Есен е." – Говорели упойващо дърветата, целувайки я по челото. А тя се съпротивлявала сънувайки далечен сън с младеж през лятото – ей, там до узрелите къпини. Прегръщала го в изгреви и залези, а на сутринта събуждала се в скреж. 

Разказът на светулките прекъсва тук, защото когато есента разплакала тополите – на думичката "скреж" светулките нападали в краката на земята. Решили, че животът им е бил безсмислен. И кратък, колкото едно лято. 

Погребаха угасналите създания някъде по пладне. Вятърът   описва стъпките на шествието като тъжно пиано, а клавишите сравнява със заоблени камъни – отронени от въздишките на планината. След 40 дни светулките литнали към бялата камбанария до едно малко прозорче стигащо до Небето. Понякога му почуквали на прозореца, да му се помолят да утеши онези двамата.

А то им отръщало, че веднъж е утеха, когато човек изживее своето лято. Двойна утеха било да отгледа деца и тройна – да има внуци. Но всичко това придобивало цвят едва тогава, когато разцъфтялата се обич не се остави да погине.

 

© Силвия Илиева All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Иржи, Бени, благодаря! 🐞🌹🌹🌹🐞
  • Съгласна съм със Стойчо, Силве! Ще си го прибера в любими!
  • Както казваш,Силве,стихът е бил много дълъг и едва ли може така добре да побере,а и ритмично да го изрази целия този материал с метафори,образно изразяване на природни картини и да отбележи толкова истини!...Как романтиката се измества от чувството за притежание и спомен за хубавия сезон -лятото..А краят!-най-фантастичната истина!Браво Силве!
  • ❤Лина, Костадин, благодаря Ви много!
  • Човек, когато печели, и когато губи Любовта, без която не може вплита в пътечката на живота сиянието на своята сянка. За да се помни такъв, какъвто преди, по време, и след Любовта е бил. Разкошен текст, Силве. Сърдечни поздрави!
  • Хареса ми много Силвия,любов,деца,внуци и любимия човек ако е до тебе светулките ще светят на макс.Поздрави Силвия,дано емоциите са винаги хубави и положителни.
  • Благодаря сърдечно, Наде, Марианче, Рени и Стойчо.
    Това беше един много дълъг стих, който написах тези дни, замаяна от емоции и природа, но в него за да има ритъм се налагаше да окастря доста неща. Ще кача после един куплет, за да се види. Така се оформи цялостният неокастрен текст. Благодаря Ви, че отделяте от времето си за мен. Прекрасна вечер!
  • Това си е поезия в проза!
    Харесва ми!
    Поздравления,Силвия!Ставаш все повече безспорен лирик!
  • Добра си и това си е, Силве! Комплименти!!!
  • Силвенце!!!
  • Лиа, Сиси, Петър, Георги, изпълнихте ме с радост. Благодаря. Благодаря и за любими. Не съм сигурна дали заглавието е най-подходящото все още, не е отлежавало. Желая Ви вдъхновяващи дни!
  • Най-после се сети да разкажеш нещо...
    Хареса ми...
  • Страхотен стил, ще го чета отново...
  • Чудесно написано, Светулкова!!
  • Приказка,предание,поверие...Не мога да преценя.Този път спирах на всяко изречение, за да усетя полъха на вплетеното усещане. Природата, светулките, живота и "захвърленият камък" в реката, прогнилите дънери... като тъжна мелодия ме отнасяха надалеч. Прочетох го няколко пъти, за да определя, че разказът ти ми звучи безплътно, като че витае дух. Аромат на предание, спомен от хиляди животи, приказка, оставяща у читателя някакво чувство на загуба, липса на нещо, което като пясък е изтекло между пръстите. А мъдростта седи зад прозореца, върху камък и последното изречение, сякаш вдига булото .
Random works
: ??:??