2 мин за четене
Тишината сряза плитките си черни, в земята на разтворените рани. Заплакаха светулките като девици. "Война било, когато си сънувал обич, която никога не ще разцъфне. Война отвътре – почерняла в мъка." Така си шепнеха светулките и светеха все по-рядко. Отслабваха. Разказваха, че всичко е било, заради онова първото им лято, когато те двамата ги следвали по цветните пътеките от фенери. Над дивите треви постлан, кипял залезът, с щедростта на сладкото пиянство. Кипял ли или плакал – приличал им на дивна прелест. Пиел жаден момъкът, роса от нощ. Очите му горяли прежаднели. Къпиновите храсти ги примамвали, със ситни пламъчета по листата. А там до него тихото девойче, разлиствало линиите по ръцете му така, сякаш не били линии, а страници – ухаещи на поезия, над която със светулкови букви пишело: "Обич". Косите ѝ разрошени от клоните, утихвали по тези страници. Завивала го с тях – казват – цяло лято, както атлазеното звездно небе завива Земята.
Натъркаляли се сезоните, като сухи дънери в реката ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация