Разказ от Генка Богданова
Казват, че черната котка, както и числото тринадесет, в народните поверия са символи на неприятности и лош късмет.
Моята история ще ви докаже, че всяко правило има и по някое щастливо изключение. Но преди да започна своя разказ, позволете ми да се представя .
Родил съм се на 13 юли. Майка ми беше забравила в кой точно ден от седмицата съм дошъл неканен на белия свят, но аз бях сигурен, че е било петък, а „вечният“ календар на баба ми категорично потвърди тревожните ми предположения. Явно и „щастливите звезди”, под които се раждат децата с късмет, в този ден са имали почивен ден, а със „сребърна лъжичка в устата” се е родило друго, по-любимо на съдбата дете. А аз, не стига, че съм дошъл след четиридневни мъки на този свят и то в най големите жеги на „огнената” Св. Марина, ами на всичко отгоре майка ми, Бог да я прости, още на втория ден след раждането ми, да вземе да се разработи – да чисти и да пере напиканите ми пелени и гащи точно по празниците на светците – „градушкари“ - „Горещниците”. Забравила да им отдаде полагащата им се почит, та вместо на нейната виновна и несъобразителна глава, Свети Илия стоварил гнева си на моята двудневна невинна главица и обрулил късмета ми още преди да е отворил очи. Абе, от тук – нататък, също като на Гюро Михайлов, нищо не ми вървеше.
От много работа родителите ми вечно нямаха време за мен. Нямаше и кой да ме води в детската градина. Комшийката баба Мара, която ме гледаше през деня, вместо да ми разказва красиви приказки за щастливи принцове и принцеси, ми пълнеше главата с всякакви суеверия, плашеше ме, че навсякъде около нас се спотайват в мрака, дяволи, вампири и караконджоли, дебнат ни невиждани страхотии и ако не бъда послушен, с най-голямо удоволствие ще ги повика и ще ме даде на тях. Тя ми внуши, че името ми Юлиан, носело нещастие, затова когато пораснах достатъчно, за да мога сам да вземам решения, подадох молба в общината и смених името си с друго - тринадесет буквено. Такова име, според баба Мара, щяло да ми носи повече късмет. Е, не открих в в българския Именник име съставено от тринадесет букви, затова след дълго ровене в специални книги за етимологията на българските имена, ошашавих служителката с непреклонното си искане да бъда преименуван Михаил - Виктор - Андрей - Александър – Николай. Е, доста е дългичко и е по–подходящо за отрочето на испански благородник, а не за хлапак от крайните, бедни квартали на София, но пък носеше закодирано в себе си страхотни значения като:„ Божествен – Мъжествен - Завоевател – Защитник – Победител”
Въпреки това си останах плах и несигурен, нерешителен и подвластен на суеверията, с които баба Мара щедро бе натъпкала главата ми. Най-много се страхувах от черните котки. Не дай, Боже, да срещна черна котка по пътя си, веднага плюех в пазвата си, завъртах се три пъти и бегом се връщах назад без значение накъде съм тръгнал и какво е трябвало да свърша. А като, че ли напук по пътя към училището, а и после и когато тръгвах към работното си място, Дяволът си играеше с моите страхове и току изпращаше насреща ми черни като нощ котки и котараци, със злобни зелени очи, които направо смразяваха душата ми и ми напомняха постоянно, че съм един страхлив неудачник. Сигурно затова не ми вървеше нито в училище, нито на работните места, които често сменях заради неоправдани отсъствия, нито с жените, които се опитвах да ухажвам.
Завърших криво-ляво средно професионално образование. Като работник се справях добре, но поради честите ми безпричинни отсъствия от работа не можех да се задържа на едно работно място. А момичетата сякаш не ме забелязваха. Може би знаеха за странностите на моя характер и умишлено ме избягваха?
А бях хубавец, дявол да го вземе! Строен, висок, с мургаво , симпатично лице и изразителни сини очи. Имах добро и любвеобилно сърце, жадувах за обич, но никоя не поиска да ме опознае и приеме такъв, какъвто съм. Биологичният ми часовник тиктакаше ли – тиктакаше, годините безвъзвратно летяха и ето ме – четиридесет годишен „стар ерген”- отчаян и съвсем сам.
Накрая се реших да пусна обява и снимка в Интернет в сайта за запознанства „Самотни души”. Не вярвах, че ще се намери неангажирана „самотна душа” и за мен, но нали „за опит пари не се дават”, реших да направя последен напън да се впиша в категорията „семеен”.
И ето ти чудо! Още на втория ден след публикуването на обявата, получих мила покана за приятелство от една „все още млада, но изстрадала от самота девица, с топло, нежно и любящо сърце, зажадняла за любов, търсеща опора в здраво мъжко рамо, готова да сподели и дома и живота ми” От снимката ме гледаше право в очите и докосваше с премрежен от нега влажен поглед душата ми, приятна, около тридесет –тридесет и пет годишна жена.
„ Не съм от модерните съвременни жени, - скромно споделяше дамата. – не пуша, не пия, не се „друсам” с наркотици, а и по мъже не ходя, защото все още не съм открила „единствения”, „истинския”, за който сърцето ми ще бие вярно до края на живота ми”…
„Майчице, какъв късмет! Май улучих от тотото на живота шестицата?! Явно не съм чак такъв неудачник, щом ми писа точно такава идеална жена?! – развълнувах се и се обнадеждих аз.
В началото започнахме своя виртуален роман в „епистоларен стил”, с кратки писма по електронната поща, които ставаха все по-дълги, все по-нежни, а накрая и много пламенни. После и двамата си напра-
вихме регистрация за скайп и започнахме страстен флирт с помощта на камерите в скайпа. За съжале-
ние, нейната камера нещо не била наред, виждах образа й размит и неясен, затова предпочитах тя да из-
ключва камерата, за да виждам снимката със сладкия й образ, докато слушам омайния й глас. И двамата бяхме зажаднели за общуване с близък човек, сърцата ни се стремяха едно, към друго, започнахме да об-
съждаме и по-сериозни, дългосрочни планове за съвместен живот, докато най-после решихме, че е време да се видим и да се съберем под един покрив.
Бях готов да „хвана бика за рогата”. Нямаше за кога да отлагам и да губя още време в срещи и истин-
ско ухажване. Мислех си, че вече съм я опознал достатъчно, за да разбера, че тя е човека, който тъй дълго очаквах. Купих й годежен пръстен, отбих се в един бутик за цветя и натоварен с огромен букет от червени рози в уречения ден и час пристигнах пред дома на моята виртуална избраница, и позвъних на вратата на апартамента й. Малко бях смутен, че живееше в грозен и запуснат на вид стар жилищен блок в друг краен квартал, и то в противоположния край на София, но какво значение имаше това, след като зад тази грозна обвивка се криеше безценен бисер? Бях развълнуван и романтично настроен и все пак, докато чаках да ми отвори, държах пред носа си ароматизирана кърпичка, защото наоколо се стелеше странна непозната миризма. Вонята обаче стана направо непоносима в мига, в който вратата се отвори и в сумрака на слабо осветения коридор, насреща ми застана широко усмихната дребна, доста пълна жена, с димяща цигара в ръка. Като ме видя тя пусна недопушената цигара на пода, стъпка я с чехъла си, после се спусна към мен, грабна с едната си ръка букета от ръцете ми, а с другата нетърпеливо ме издърпа през прага, притисна ме до туловището си и ми залепи страстна, влажна целувка по шията, защото само до там й позволи да стигне ръста й.
Стоях стъписан и потресен. Дали не бях объркал адреса? Тази жена нямаше нищо общо с жената от снимката. И явно беше поне с петнадесет години по-възрастна, и с тридесет килограма по-тежка. Из-
веднъж ме осени прозрение: „ Аха, затова значи казваше, че камерата й е повредена?! – макар и късно се усетих аз и се почувствах още по-зле - като глупав гол шаран, хванат с измама на въдицата.
Жената отвори със замах вратата на спалнята, осветена само от тройката свещи, закрепени в гърлата на бутилки от гроздова ракия върху отрупана с ястия малка масичка, сложена пред широко легло, застлано с бели чаршафи. Стори ми се, че нещо шава под отметнатата подканящо завивка и застанах нащрек, защото инстинктивно усетих, че ей сега ще се случи нещо кошмарно.
В този момент, нещо скочи на гърба ми, а между краката ми се шмугна нещо черно и космато, което не видях добре, но от докосването му космите на врата ми се изправиха и настръхнаха като четка за паркет. Инстинктивно отстъпих встрани, но веднага отскочих като ударен от ток, защото настъпих друго, невидимо в мрака същество, което изврещя, заби нокти в глезена ми и побягна. Не можах да се съвзема от уплахата, защото в този момент, като по команда, изпод масата изскочиха няколко черни котки и се метнаха на скрина. Други, черни като таласъми малки котета, изпълзяха изпод завивката на леглото, прескочиха масата и пометоха с опашките си пламъка на свещите и бутилката шампанско, чиято тапа „изгърмя”, удари се в нещо, рикушира и ме улучи в челото. Настана истински ад! Котките се разтичаха като полудели през краката ми, мяучеха и съскаха, явно по-уплашени и от мен, докато стопанката им най-после се сети да запали електрическото осветление и започна гальовно да ги успокоява, забравила ме за малко.
- Господи, какъв кошмар! Кой дявол ме примами в тази лудница? – трескаво помислих аз и спъвайки се в букета, който жената беше захвърлила на пода, за да обърне внимание на разбеснелите се котки, направих обратен завой и се втурнах към входната врата. Паниката и прословутия ми страх от черни котки ме подгони навън преди да успея дори да си плюя в пазвата и да направя магическите три завъртания за предпазване от злото.
Тичах ли, тичах, а някъде, далеч зад гърба си чувах тежко дишане и жалния глас на зарязаната, неудовлетворена „годеница”:
Обърнах разтревожен глава назад, за да видя дали имам преднина, уплашен да не ме догони и тя самата, и в този миг „изпищяха” спирачки, нещо голямо се стовари със страшна сила върху мен, и през кървавата пелена, която се разстилаше върху очите ми ми се мярна едно ангелско лице.
„Слава, Богу! Умрял съм и вече съм на сигурно място в рая.” – мина успокояваща мисъл през ума ми, преди да изпадна в безсъзнание…
Когато се свестих, стегнат в шини и омотан като мумия в гипс и бинтове, разбрах, че бленувания рай всъщност е стая в „травматологията” на кварталната болница, а нежният ангел е една симпатична и грижовна медицинска сестра. Оказа се, че внезапно съм изскочил пред колата й, тя не успяла да реагира и ме блъснала неволно. Вината си беше моя. Чувствах се неловко за това, че тя напразно страдаше и ме молеше мило за прошка. Затварях очи, потапях се блажено в гласа й, слушах я, изпълнен с едно необяснимо прекрасно чувство, което се разливаше като топла вълна под потрошените ми ребра, бях щастлив от присъствието й, оставях с радост болезнените рани си в грижовните й, умели ръце и се молех скоро да не оздравея, защото вече чувствах, че в Галя като по чудо съм открил сродната си душа, че вече я обичам и не мога да живея без нея…
Най –после съдбата се усмихна и на мен. И моят калпав късмет проработи…
В деня на сватбата ни с Галя, за първи път в живота си, освободен от всякакви страхове и суеверия, преизпълнен с щастие, запалих свещ пред мамината икона на Исус Христос и отправих гореща мъжка благодарност:
- Благодаря ти, Господи, за тази фатална среща с черните котки! Макар и късно, мъдра и щедра се оказа съдбата ми, като ми даде навреме знак за огромната грешка, което щях да направя и за подарения ми шанс да бъда наистина щастлив!
© Генка Богданова All rights reserved.