9 min reading
Малко след осем е. Сутринта. Началото на седмицата. Тръгнах от София в шест. Да изпреваря трафика. А и защото не ме свърта. Имам толкова неща да свърша...
Вече съм в Пловдив. Репетицията ми в операта е в десет. След два часа. Имам поне час да разходя кучето. По дигата.
Пред бариерата на Гребната съм. Охраната е тромава. Не знам дали така се нарича отговорникът по пропусквателния режим... Състои се от един. Мъж. Той бавно излиза от кабинката и започва да ме оглежда. На разстояние от два метра. Спазва дистанция. Не ме приближава. Прилича ми на лошо облечена надменност. Едва ли. Сигурно бъркам.
Просто искам да вляза.
Сочи с пръст предното стъкло на колата. Започва да използва и думи. Съобщава ми победоносно, че стикерът няма власт на това място. Вече не можело. Изрича го хладно и сурово. Има предвид инвалидния стикер, който лежи зад предното ми стъкло. Радвам се, че човекът е добре. Помислих, че му е лошо. Просто е флегматичен. Действията му са забавени. Говорът също.
Стикерът не ме спася ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up