Малко след осем е. Сутринта. Началото на седмицата. Тръгнах от София в шест. Да изпреваря трафика. А и защото не ме свърта. Имам толкова неща да свърша...
Вече съм в Пловдив. Репетицията ми в операта е в десет. След два часа. Имам поне час да разходя кучето. По дигата.
Пред бариерата на Гребната съм. Охраната е тромава. Не знам дали така се нарича отговорникът по пропусквателния режим... Състои се от един. Мъж. Той бавно излиза от кабинката и започва да ме оглежда. На разстояние от два метра. Спазва дистанция. Не ме приближава. Прилича ми на лошо облечена надменност. Едва ли. Сигурно бъркам.
Просто искам да вляза.
Сочи с пръст предното стъкло на колата. Започва да използва и думи. Съобщава ми победоносно, че стикерът няма власт на това място. Вече не можело. Изрича го хладно и сурово. Има предвид инвалидния стикер, който лежи зад предното ми стъкло. Радвам се, че човекът е добре. Помислих, че му е лошо. Просто е флегматичен. Действията му са забавени. Говорът също.
Стикерът не ме спася ...