Тя трябваше да предположи немислимото. Трябваше да опита да го спре, но мразеше да се налага.

Траурът го затисна  внезапно, 

връхлетя изневиделица и погреба плановете му за любов и спокойствие. Придружи ги за поклонението, но не намери сили да остане. Никой не го разбираше така добре като нея, но ситуацията излезе от контрол и горчилката преля, а нямаше как да бъде спряна от човешка ръка. Всеки беше застинал в своята ниша на вцепенение и надеждата отлетя безвъзвратно. Самонаказанието стана първата му грижа. Беше толкова логично да търси вина, да се гневи и осъжда, сякаш страданието е само и единствено за него, а другите са порцеланови фигурки без чувства. Бяха му противни и жалки в опитите си да търсят логика и обяснение. Нещата при дядо му вървяха към подобрение, лечението беше продължително, но момчетата дадоха кръв и се надяваха на добър изход. Наближаваше домашното му възстановяване, скоро щяха да си отдъхнат. Бяха на крачка да затворят страницата и на това премеждие. Но нямаха последната дума. 

  Когато се обърне колата, пътища много. Щяхме, бихме, а можеше... не влизат вече в употреба.

  Не можа да го научи на търпение. На приемане на волята на другия, на размисъл преди разяждащата страст. Гледаше как се съсипва, но беше безсилна да се пребори с безграничната му упоритост. Сълзите вероятно щяха да ѝ помогнат, но не владееше това женско оръжие, защото старата ѝ майчица не плачеше никога пред нея и я научи да чете молитва, а не да разчита на хленч. Отдавна свикна да играе ролята и на майка, и на баща, но ролята на лекар нито ѝ се удаваше, нито ѝ прилягаше. Нощем, когато всеки друг на нейно място би си поплакал и би си простил, тя се свиваше в стаичката между етажите и гледаше с часове втренчено в една точка на стената, защото само тогава оставаше насаме с мислите си. Изчакваше другите да заспят, за да се отдаде на властта на тишината и да получи поредната доза успокоение. Месеци наред историята се въртеше като забравена върху стар грамофон плоча. Чуваше в съзнанието си пукота отвреме навреме, но не знаеше как да я спре, дали има изобщо логичен смисъл да се опитва. Изтърколи се и годината, но промяна така и не настъпи.

 Един вътрешен глас ѝ нашепваше, че само женска ръка може да поправи счупения му на ситни стъкълца вътрешен покой, но коя ще е тя, кога ще се появи, има ли я въобще някъде, беше огромна загадка. Момичетата в обкръжението му бяха твърде заети да подреждат собствения си житейски пъзел, а новата връзка се нуждаеше от време, от шанс, който засега изглеждаше заключен и непостижим.

 Неочаквано и за самата нея, жадуващата за промяна, през пролетта се появи активност в отдавна спрения му профил. Събуди се и надеждата ѝ, отначало съвсем смътна. Мислеше си,че е блокирана и затова не получава постове от него. Оказа се, че такива не е имало. Появиха се и нови приятелства, може би колеги от новата фирма, в която започна работа преди месеци. Ще позволи ли на някого да припари до вътрешния му свят, изтерзан до болка и пренаселен от отрицание? И отново чакане, без полезен ход.

Оставѝ ме да направя своите грешки, да счупя стената с глава, беше я предупредил. И тя се дръпна в сянката, предупреждението му беше недвусмислено и сериозно. Майка да имаш, майка да не си, с право ѝ бяха повтаряли в детството. Сега чак го осъзна с пълна сила.

 И изведнъж в профила се появи обща снимка.

Крехък женски гръб и една нежна ръка го теглеха напред по планински път, гледката беше впечатляваща, но майчините очи бяха слепи за заобикалящата младите красота. Ръката му държеше здраво младата жена и той уверено пристъпваше след нея. Тази снимка чакаше от години сърцето ѝ и тя се вгледа с надежда в изящните форми, които ѝ върнаха трепета и силата за живот. Нещо много разнежващо пропълзя по вените на изтръпналото и сковано тяло, което наричаше все още свое, успокои дъха ѝ и я накара да се усмихва унесено. Изпълниха я добри предчувствия и очакването не беше тъй тягостно като преди. Обаждането, разбира се, се забави, ледът се топеше твърде бавно за нейните пресушени сетива, но се появи плахата надежда.

Пазеше я усърдно и тя порастваше по мъничко всеки ден. Като него, мислеше си, с малки стъпчици, но все напред, както в юношеството. 

 Един ден той дойде отново. Държеше ръката от снимката, когато позвъни и тя отвори внимателно. Живи очи я измериха преценяващо и любезно.Гледаха топло, уверено и открито, усмихваха се като на стар приятел и тя им се довери безрезервно, даде им с поглед майчината си благословия и притихна в слънчевото им излъчване като птица, долетяла отново от юг и заварила непокътнато своето мило родно гнездо.