Циганката беше вързала косата си, но не на кок, а с ластик бе пристегнала основата ѝ. Имаше дълга, гарваново черна, гъста и тежка коса – много циганки имат такава. Тази притежаваше нещо повече.

     Ето какво беше то. Прореждаше саморасли храсталаци, събираше боклуците и почистваше една градинка. С това се занимаваше циганката, такава беше работата ѝ. Преди два дни багер беше изравнил земята, докараха чакъл, уж някакъв уникален и специален, но оставиха всичко в такова състояние, че се налагаше после да се работи поне още много, ако не наново, за да заприлича това място на градинка. А тя беше единственото свободно място между блоковете, където децата можеха да играят.

     – Ще намерим майстори, те ще оформят алеята, ще изкоренят бурените и всичко ще стане тип-топ – говореха съседите, живеещи в кооперациите наоколо.

     – Откъде ще ги намериш, бре друже? То сега работна ръка няма. Всичко читаво е в чужбина.

     – Айде-айде – излагаше становището си трети – чак пък толкова. Все ще открием подходящи хора. Ако хептен няма, сами ще се заемем? Защо не?

     – Да бе – опъва се първият, – да не съм луд? Аз пари имам, здраве нямам. Да бъхтат тия, дето нямат пари.

     Не стигаха до консенсус. Сигурно защото тази дума им се струваше тъпа, за да стигат до нея. А времето минаваше, зимата – мека и неприятно топла, започна да свършва и идваше пролетта. А с нея – и детските игри. Къде ще играят децата?

     Пуснаха обява. Посочиха накратко в какво се състои работата и се надяваха да клъвне някой млад пенсионер, да доведе сина или внука си за помощник и да свърши работата за пет-шест дена. Цена не посочиха, по договаряне щяло да стане възнаграждението – на границата между изискванията на възложителя и очакванията на изпълнителя, така писаха.

     Това хубаво, обаче никой не се обади. Мина седмица, обявата излезе в уж четен вестник с голям тираж – цели седем загубени дни изтекоха, а съвсем никакъв интерес не възникна.

     – Такива обяви не се пускат в жълти вестници – ядоса се представител на една от кооперациите при следващата сбирка на домоуправителите. – Трябваше да я пуснем в пенсионерски вестник. Знаете ли, че само на пенсионерите може да се разчита днес? Младите не стават за работа. И не четат.

     – Че къде пък ги виждаш младите? Само работят, милите, от сутрин до вечер. Добре че са те, да ни дават по някой лев. И тяхната не е лесна. Аз моят син понякога по цял месец не го виждам.

     Закучи се работата. Аман-заман, намериха я тая циганка по препоръка на бивша учителка. Тя взимаше редовно участие в съвещанията на домоуправителите, понякога дори протоколираше решенията им, и ги съжали за тяхната безпомощност.

     – Гарантирам за нея – каза. – Добро момиче е.

     – Ама ти луда ли си? Това не е работа за жена – уточни онзи представител, който винаги взимаше отношение. – Само ще си хвърлим парите на вятъра.

     – Тя няма да ви вземе и лев предварително. Ще ѝ платите, когато си свърши работата. Тя така работи. Само материали ако ѝ трябват, ще ѝ купите. Нищо друго.

     Така и стана. Младата циганка дойде уречената сутрин със същата вързана с ластик черна коса, със стари и издути на коленете панталони, мъжки обувки и развлачен цикламен пуловер, който висеше изпод елечето, което бе наметнала. Разбра в какво се състои работата, кимна, съблече елека и започна. Това беше всичко. Нито искаше уточнения, нито пари. Мъжете скришом я наблюдаваха зад пердетата на прозорците в уютните си апартаменти. Колко странно – всички я мразеха с някакво негласно единомислие, което бяха постигнали по пътя на вродената им, ментално закодирана убеденост, че изобщо и по принцип една сама жена, при това циганка, бедна и... хм, не особено грозна, може да има за предназначение да върши нещо полезно. Или нещо по-хубаво от полезното...

     Не. Бяха сигурни, че ще направи някоя беля и каквото и да стане, най-накрая все ще открадне нещо. Или пък се е довлякла тук, за да събере информация, да изкупи някаква присъда, произнесена от мешерето, и после цяла глутница от квартала ѝ да дойдат да крадат. Затова следяха зорко разузнавателната ѝ дейност и колкото повече време минаваше, толкова по-разочаровани оставаха. Младата жена работеше чевръсто, делово, без никакъв интерес към околността, още по-малко – към жилищата и общите части на кооперациите.

     Първо окастри храстите, после ѝ дадоха права лопата, изкоруби корените, подравни местото, с голи ръце натрупа на алпинеум всички по-хубави и овални камъни; помоли за десет сезалени чувала и всичко излишно – съчки, боклуци, стъкла, потрошени пластмасови опаковки, събра на едно място. Работеше без почивка до обяд, после се измиваше на чешмата и се връщаше точно в два следобед. Пак работеше без почивка до четири и половина, миеше лицето си и си тръгваше.

След три-четири дни общественото мнение започна да се люлее предизвикателно. Никой не можеше, а и не искаше да повярва, че тази циганка е дошла тук за добро и с добро.

     Пак се събраха и започнаха:

    – Добре работи, спор няма. И съвсем сама. Ама защо?

     – Какво я кара да е толкова уверена, че ще ѝ платим? Ти ли ѝ каза? – питаха учителката, която я препоръча.

     – Нищо не съм ѝ казвала – обясняваше тя. – Не сте ме упълномощавали за нищо. Аз самата не зная колко възнамерявате да ѝ платите. А сега чувам, че дори не сте напълно убедени, че е редно да възнаградите труда ѝ.

     – А откъде точно я познаваш ти, бе комшу? Я разкажи. Моля. – Онзи, говорливият, беше доста настойчив. – Искам да знам откъде-накъде с такава готовност един българин ще препоръчва за такава – нека си го кажем направо – неблагодарна работа точно циганка, именно циганка, при това доста засукана и младичка. Айде, казвай! Откъде я познаваш?

     Беше началото на месец март и противно на очакванията времето, вместо да омеква, запона да става все по-студено. Като че ли си отмъщаваше за топлата зима. Народът се съвещаваше във входа на една от кооперициите, парното още работеше и на никой не му се прибираше у дома. Това беше едно от онези съвещания на застаряващите чичковци, при които винаги се намираше повод да се пие, но от уважение към рязко присъстващата учителка, привиквана по необходимост, за да документира същината на мъжката мъдрост, никой не разкриваше съдържанието на вътрешните си джобове или на малките чантички, висящи делово на раменете.

     – Вие разпитвате ли ме? – изсъска учителката и сведе злобно глава. Тя беше жена на около шейсет, казваха, че още преподава в един елитен техникум, но по-осведомените съобщаваха, че само дава частни уроци и те са ѝ  напълно достатъчни, за да се прехранва. Каквото и да значи това... прехранване. Вдовица била. Изкрещя почти: – Затова ли ме извикахте?

     – Не сме те викали – смекчи тона говорливият. Ококори се, търсеше с очи подкрепа или зрението си. – Помолихме те да дойдеш. Има разлика.

     – И каква е тя?

     – Кое?

    – Разликата?

     – Ами разликата е в... това, че може и да не идваш, ако не искаш.

     – Аз дойдох, ако не си забелязал. Тук съм. И сега ме принуждавате да отговарям на безсмислените ви въпроси. Не стига, че ви направих услуга, а сега очаквате от мен да разкривам факти... неща, обстоятелства, които по никакъв начин не ви засягат. Ако не ви харесва работата на циганката, изгонете я, не ѝ плащайте, изобщо – правете каквото искате. Аз повече няма да ви помагам.

     И напусна събранието.

     Направи го не така рязко, каквито бяха думите. Изпълзя елегантно като черна змия по стълбите. Бавно. Ала напълно уверено.

     Присъстващите разбраха, че тя повече няма да дойде и няма да протоколира решенията им. Стана им неловко и разкриха най-сетне съдържанието на саковете и на джобовете си. Към полунощ взеха важно решение, но него никой не го видя черно на бяло. Обяснимо е. Донякъде. Отчасти.