Щеше ли да бъде това началото на една страхотна любовна история, изпълнена с приключения и спонтанност или щеше да бъде от онези истории, които неизбежно водят до катаклизъм в човешките взаимоотношения, и „война на световете“, чийто край е толкова унищожителен, че след него единственото, което остава е... Тишина.
Всепоглъщаща, смразяваща, оставяща единствено празнина... Тишина.
Колко странно бяхме устроени ние, човеците. Дори в миговете на абсолютно щастие и задоволство, пак изпадахме в умопомрачение.
Което ме подсеща за редове от „Степния вълк“ на Херман Хесе, които гласяха:

* Магически театър.
Вход не за всички,
не за всеки.
Само за умопомрачени! *

Умопомрачение...
Горчиво, тръпчиво, вдигащо адреналина; еднакво равно по сила на най-голямото щастие, но и на най-разрушителното природно бедствие.
Нестихващо, объркващо, пулсиращо в главата... Умопомрачение.
От ония, дето са 9.9 по скалата на Рихтер: нанася огромни щети в радиус от хиляди километри, разгражда те на милиони съставни части и те праща да си събираш парчетиите, пък ти се оправяй както знаеш, както можеш, и, ако можеш.
Как да не спомена любимия си Хесе, отново:

„... и най-нещастният живот има своите слънчеви часове, и малки цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните. Същото беше и със Степния вълк. Най-често той се чувстваше много нещастен, това не може да се отрече; бе в състояние да прави нещастни и другите, и то тъкмо онези, които обичаше, а и те него. Защото всички, които го даряваха с любов, виждаха само едната му страна. Някои го обичаха като изискан, умен и своеобразен човек. А после биваха ужасени и разочаровани, щом изведнъж трябваше да открият вълка в него. Така и ставаше, защото Хари като всяко същество искаше да бъде обичан в своята цялост, и заради това не можеше да скрие вълка и да измами тъкмо ония, на чиято любов много държеше. Но имаше и хора, които обичаха именно вълка в него: свободното, дивото, необузданото, опасното, и силното и точно те изпитваха страшно разочарование, и жал, когато внезапно откриваха, че дивият зъл вълк е още и човек, който носи в себе си копнеж по нежност, и доброта; иска му се да слуша Моцарт, да чете стихове, да има човешки идеали. Тъкмо те биваха най-често разочаровани и озлобени, и така Степния вълк внасяше собствената си двойственост и раздвоеност във всички чужди съдби, до които се докосваше...“

В слънчевите часове, които бегло се прокрадваха в настъпилата в живота ми есен, прегръщах и целувах малкото останали живи цветя на собственото си щастие.
Дали беше писано този път да оцелеят или като всичко друго, до което се докоснех, щяха и те да се превърнат в пепел, и да се разпръснат по вятъра?
„Кой знае...“, си мислех, докато пътувах с най-новата линия на метрото.
Колелата свистяха по релсите, а погледът ми блуждаеше някъде в нищото.
Новите станции бяха толкова чисти и лъскави, а плочките така блестящи, че чак ти идеше да си събуеш обувките от страх да не ги изцапаш.
Кога ли в душата ми щеше да е толкова чисто, светло и подредено? И, ако можех да избирам, дали щях да избера този малък, но перфектно изграден, и опънат под конец свят или щях да предпочета бездната на хаоса, който съществуваше откакто свят светува и който се беше пропил толкова много в съществото ми, че единственото спасение, единственият мир, които можех да постигна бяха достижими само, когато...
Мисълта ми спря.
Изскърцването на спиращото на „Орлов мост“ метро ме прониза чак до костите ми.
Поклатих глава връщайки се в реалността, в която втората линия не беше чак толкова съвършена, колкото третата.
„Вече съм се губила веднъж тук. Дали мога отново?“, си мислех, докато следвах стрелките, които ме отведоха до ескалаторите, които пък на свой ред ме изкачиха до тунела с двете ленти за придвижване.
„О, боже мой!“, се улових, че възкликвам саркастично на ходещите по движещите се ленти, а докато се усетя, стоях по средата на перона и се чудех на кое метро трябва да се кача. На това за летището или на другото, което беше с посока „Сливница“.
За секунди съзнанието ми се замъгли и единствената мисъл, която ме връхлетя беше:
„Сърцето се намира в равновесие единствено върху острието на бръснача...“
Това ли беше?
Носех в себе си копнеж по нежност; исках да ме обичат и когато бях кротка, но, и когато бях дива; слушаше ми се, ако не Моцарт, то поне нещо хубаво и стойностно, като „Лили беше тук“; исках да чета, и пиша и да бъда цяла в най – счупеното на счупеното си, и най-счупена в цялото на цялостта си.
И дали ще си спомням нещо от досегашния си живот, ако отново ми се отдаде възможност да погубя себе си?

Послепис: Допиши ме или ме допуши, като последна цигара, и ме загаси при останалите, или ме разкажи с дъх на ... Измисли ме... <3