Щеше ли да бъде това началото на една страхотна любовна история, изпълнена с приключения и спонтанност или щеше да бъде от онези истории, които неизбежно водят до катаклизъм в човешките взаимоотношения, и „война на световете“, чийто край е толкова унищожителен, че след него единственото, което остава е... Тишина.
Всепоглъщаща, смразяваща, оставяща единствено празнина... Тишина.
Колко странно бяхме устроени ние, човеците. Дори в миговете на абсолютно щастие и задоволство, пак изпадахме в умопомрачение.
Което ме подсеща за редове от „Степния вълк“ на Херман Хесе, които гласяха:
* Магически театър.
Вход не за всички,
не за всеки.
Само за умопомрачени! *
Умопомрачение...
Горчиво, тръпчиво, вдигащо адреналина; еднакво равно по сила на най-голямото щастие, но и на най-разрушителното природно бедствие.
Нестихващо, объркващо, пулсиращо в главата... Умопомрачение.
От ония, дето са 9.9 по скалата на Рихтер: нанася огромни щети в радиус от хиляди километри, разгражда те на милиони съставни части ...